След като бяхме слезли, той прати един от хората си с разпореждането да отидем при него.
— Какво да правим при него? — попитах аз.
— Да му кажете, както се подобава, кои и какви сте и да му докажете, че имате право да пребивавате в неговата ощастливяваща близост.
— Той! Кой е той всъщност?
— Той е пишкхидмет баши на властелина на света и има законното основание да носи титлата емин-и-хусур[225].
Мъжът го изрече по такъв високомерен начин, а по лицата на стоящите наоколо негови спътници бе изписана такава надменност, че аз отговорих нелюбезно:
— Властелина на света? Къде има човек, който да владее света? Пишкхидмет баши? Значи служител със слугински задължения! Емин-и-хусур? Сиреч довереник на нечие присъствие, но не на моето! Аз не съм слуга като него. Как можеш да твърдиш, че трябвало, както се подобава, да се приближа?
— Значи се противиш? — запита оня сурово.
— Противя? на! Аз камердинер ли съм, който стои под неговите заповеди? И да не би да се намираме в Персия? Вие сте чужденци точно като нас. Вие сте се отбили тук да си починете точно като нас. Ние имаме равни права. Мен ми е безразлично кои сте вие, а вас какво ви влиза в работата кой съм аз? Ако вашият пишкхидмет баши има да ми изложи някакво желание, то нека дойде при мен. На нас тук никой нищо не може да ни заповядва!
— Значи не искаш да идеш при него? — осведоми се той със същия безцеремонен тон като преди.
— Не.
— Тогава ще ви принудим!
— Опитай! Ти нарече неговата близост «ощастливяваща». Ние обаче знаем, че щастието трябва да се търси на съвсем други места, а не в близостта на хора, незапознати дори с елементарните правила на учтивостта.
— Това е оскърбление! Ако не ни последвате доброволно, ще употребим сила!
Аз седнах на корубата на кладенеца, взех карабината «Хенри» в ръка и посочих сиджимката, на която ханджията беше навесил кромид.
— Виж там редицата басал[226]! Аз ще уцеля първите пет от лявата страна. Внимавай!
Главите кромид висяха на разстояние може би деветдесет крачки от нас. Натиснах пет пъти спусъка и всеки куршум улучваше съответната цел. Неколцина от персийците се завтекоха да се убедят. Когато се върнаха, доложиха с удивление, че съм умерил и петте глави, и то без да зареждам, макар пушката ми да притежавала само една цев.
— Това е магическа пушка — обясни Халеф. — Тоя прочут в цял свят ефенди може да стреля десет хиляди пъти, без да зарежда. Какво сте вие пред нас!
Той направи пренебрежителен жест, а аз добавих спокойно:
— Исках само да ви покажа какво ви очаква, ако дори само ръка посмеете да дигнете срещу нас. Вие сте дванайсет човека и за дванайсет кратки мига дванайсет куршума от тази пушка ще ви проснат на земята. Сега можете да правите каквото си знаете!
Те се спогледаха объркано. Карабината «Хенри» и този път бе изпълнила своя дълг, вдъхвайки им респект. Главният камерхер бе свидетел на това изпълнение. Той също се бе угрижил и викна обратно на хората си.
— Махнете се от него! С такива безогледни и брутални люде не могат да общуват хора, живеещи под извисената закрила на вседържеца. Те са родени на най-ниското стъпало на обществените слоеве и възпитани в тъмата на невежеството, поради което държането им е на неуки мъже. Не се омърсявайте с тях! Ние ги презираме!
При тези думи неговите подчинени се отдръпнаха от нас. Само че настъпи и един друг ефект, който той вероятно не беше предполагал. Моят неимоверно чувствителен хаджи не сметна именно да остави току-тъй залегналото в изразите на камерхера оскърбление. Той скочи от ръба на бунара, изстреля се към персиеца и му се озъби гневно:
— Какво каза? Говориш за най-долното обществено стъпало и тъма на невежеството? Сигурно от собствен опит много точно познаваш това стъпало и тая тъма? На нас тези две неща са непознати! Ти също така дръзна да изкараш на неумитите си устни думата презрение! Кой си ти всъщност, че ти дойде наум да ни говориш с такъв високомерен тон? Ти пълзиш из одаите на твоя повелител като някой жалък саккайи[227] по дупките на земята. Ти се свличаш пред него на колене и си удряш челото в земята пред неговите нозе. Ти си слуга на неговите приумици и роб на неговото настроение. Дрехите и оръжията, с които се пъчиш, не си ги придобил като мъж, притежаващ чест, а той ти ги е подарил, защото си облизвал плюнката му като мед. Ние обаче сме свободни мъже. Ние правим каквото искаме и превиваме врат единствено пред Аллах, но пред нито едно-едничко от неговите създания, та дори и пред такова, дето кара да го наричат по смехотворния начин «владетел на света». Кой стои по-високо, ние или те? И кому се полага презрението, проникнало до нашите уши, на нас или на теб?