— Като моите собствени!
— Добре, тогава аз те уверявам, че този мирза действително е човекът, за когото се представя, и те моля да му позволиш да остане в хана, докато пожелае!
— Щом ти го казваш, така ще стане, ефенди!
— Машаллах! — извика Халеф. — Ти му се отплащаш за оскърбленията, които трябваше да изслушаш, с тая незаслужена доброта? Как можа да ме лишиш от блаженството да покажа на тия диванета, че ние двамата струваме много повече от дванайсет?
Отговорих му с един знак към персите и тогава той ме разбра. Слисаната физиономия, която камерхерът сега показваше, ми достави повече удовлетворение, отколкото бих получил, ако бях изпълнил намерението на Халеф. Той се бе вторачил в мен и запелтечи:
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Но колко голямо е изумлението ми!
— От какво? — осведоми се Халеф ухилено.
— Че един християнин, един неверник, който днес ме вижда за пръв път, рискува да ме освидетелства като отблясък на владетеля!
— Ако си мислиш, че това е рисково дело, то се лъжеш. Точно сега тоя отблясък така ясно ти личи, че всяка заблуда е напълно изключена. Твоят лик сияе срещу ни с цялата си мъдрост и ние разбираме, че си твърде умен и наивен, за да дръзнем да ти кажем това, което трябваше в действителност да ти известим.
— Да известите? На мен? Какво искаш да речеш с това?
— Че се намирате в голяма опасност, за която и понятие нямаше да си имате, ако ти не беше едно такова ярко светило на големите акъллии.
Нямаше как персиецът да не усети подигравката, но понеже се касаеше за предупреждение, той сметна за уместно да се направи, че не я е забелязал, и продължи да се осведомява:
— Не знам каква опасност би могла да ме застрашава! Ние се движим под могъщата закрила на шах-ин-шаха и сме убедени, че нийде не може да ни се случи нищо.
— В Персия бихте могли да говорите за тази закрила, но не тук. Преди малко вие узнахте колко малка беше неговата власт спрямо нашата воля. Но я кажи, има ли отрядът ти някое специално име?
— Какво значи да има специално име? Той е керван като всеки друг.
— Лъжеш се. Той притежава име, което му е дадено, без ти да знаеш.
— Какво?
— Наричат го Карван-и-Пишкхидмет Баши.
— Това име ти сигурно самият в този миг му даде!
— Не. На нас то ни беше известно дълго преди да те видим и ние знаехме, че този Карван-и-Пишкхидмет Баши е на път и е очакван. Когато ви срещнахме тук, веднага ви разпознахме. Затова моят ефенди можа да заяви преди малко на ханджията, че ти си башът на пишкхидметите.
— Смисълът на твоите слова остава тъмен за мен. Ти каза, че нашият керван е очакван. Аз те питам: къде и от кого? Ние се екипирахме в най-голяма секретност за това пътуване и потеглихме толкова тайно, че никой не може да знае нещо за нас.
— Аллах е предрешил да съществуват хора с по-остри очи и уши, отколкото ти явно притежаваш. Вашите приготовления са били наблюдавани. Знае се, че сте натоварили скъпоценни стоки, за да ги откарате до светите места. По пътя ви чакат разбойници, на които вече е доложено вашето пристигане. Вие ще бъдете нападнати и ако не се вслушате в нашето предупреждение, ще се лишите не само от собствеността на шаха, но вероятно и от живота си.
Не прекъснах хаджията. Той се чувстваше като господар на положението и не ми се искаше да му тровя тая наслада. При това приемах като нещо, което се разбира от само себе си, че за свое доброжелателно намерение ще пожъне благодарност и признание. Но с удивление трябваше да съзная, че в това отношение съм се излъгал. Когато той сега замлъкна, камерхерът започна да се взира изпитателно ту в него, ту в мен и накрая се заля в подигравателен кикот.
— Да бъде благословен Аллах, защото е сътворил такива добри хора като вас! Удивен съм, че има такива несравними мъже! Ние се отнесохме към вас като към какви ли не, само не като към чужденци, а в отговор на това вие се замисляте за доброто ни! Благословия струи от езиците ви и благодат от устните ви. Това е възможно само защото единият от вас е християнин, чието учение му повелява да прави добро и на враговете си. Само че аз винаги съм презирал това непристойно учение, както и всички онези, които го изповядват. Вие следователно имате да избирате между моето презрение и моя присмех и аз съм убеден, че тоя присмех хубаво ще ви отива. Защото е смехотворно да се очаква, че ще повярваш на току-що чутото заявление.
— Значи се съмняваш в това, което казах за намеренията на разбойниците? — запита Халеф гневно.
— Не точно в това, но разбойниците май са по-други мъже от тези, в които искаш да повярваме. Ти приказва за някакъв си драгоценен товар само за да узнаеш какво караме. Останалото не е нужно да го казвам, ти можеш и сам да се досетиш!