И тъй, насочихме се обратно и трябваше да яздим приблизително пет минути, докато стигнем въпросната долчинка. Светлината на звездите преди малко ни я беше показала ясно, а и сега ни помогна да се спуснем удобно. След като Халеф остави огнестрелните си оръжия, които не биваше да взема в разузнавателния си набег, отново се изкачихме. Сиянието на огъня можеше и оттук да се различи, но само защото го знаехме.
— Ще ти трябва може би половин час, за да отидеш дотам — казах аз. — По обратния път можеш да бъдеш по-бърз. Давам ти час и половина, но най-много! Чуваш ли? Ние трябва още преди пристигането на персийците да бъдем при руините, така че и това време е цяла вечност. Повече не мога да ти отпусна.
— Аз не се нуждая от толкова много.
— Напротив! При промъкването трябва да бъдеш предпазлив, това изисква време. Известно време ще се задържиш и там, макар направо да ти забранявам да приближаваш толкова, че да подслушаш хората. Това ще е опасно само за теб.
— Защо за мен? Аз съм убеден, че ще мога да го направя също така добре като теб.
— Не ме карай в последния миг да те задържа! Знаеш съмненията ми и въпреки това проявяваш самоувереност, която отново ме разколебава!
— Сихди, какво ли си мислиш за мен, та ми говориш по тоя начин! Ако те чуеше Ханнех, перлата на всички скъпоценности по земята и морето, щеше да ме сметне за пайтак и сапък, макар да е убедена, че мога да постигна не по-малко от всеки храбър мъж и герой. Сега тръгвам и сигурно благополучно ще се върна. Аллах да бъде с теб!
— Пожелавам по-добре теб да съпровожда! — отговорих аз. После вече не чувах стъпките му.
Има глупости, които човек осъзнава едва по-късно, но и такива, които схваща на часа. Към втория вид принадлежеше извършената сега от мен. Едва беше изчезнал Халеф, и ми се дощя да го повикам обратно и щеше да е по-добре и за него, и за мен да го бях сторил. Но аз го обичах твърде много, за да му причиня това оскърбление, толкова повече че вече беше поел по разузнавателния път. Слязох отново в падината и седнах при конете.
Когато човек е извършил нещо, което е предпочитал по-добре да не извърши, изпитва едно тягостно усещане, което завладява не само душата, но и тялото му. Така е поне при мен. Докато седях сега в канавката, имах чувството, сякаш съм ял нещо вредно. Познавам хора, които твърдят, че душата напуска при смъртта човешкото тяло в областта на plexus Solaris[237], и че този plexus изобщо се намирал в най-тясна връзка с душевния живот. Аз не съм имал нито възможност, нито време да споря с някого за някакъв си plexus, но като честен мъж трябва да призная, че след всяка неразумност винаги имам едно неприятно усещане в онази част на тялото, която се явява център на моя plexus. Той и сега ме осведоми за моето недоволство и за жалост не ми бе възможно да му докажа, че не е прав. С една дума, бях крайно недоволен от себе си.
Проседях четвърт, половин, един час. После се изкачих пак и седнах горе. Огънят още гореше, защото различавах сиянието. Ако Халеф беше открит, хората вероятно щяха да го угасят! Тази мисъл ме успокои. Но мина още половин час и сетне още четвърт, без той да се върне. Може би беше завършил успешно наблюденията си, но не можеше да намери мястото, на което го очаквах? Аз обаче знаех, че притежава добър усет за ориентация!
Когато отново бе изтекъл половин час, ме достраша за него и сметнах за свой дълг да се огледам. Не ми оставаше нищо друго, освен да се промъкна до огъня. Да го търся някъде или да го викам, щеше да е една по-нататъшна грешка. Вярно, аз сега самият трябваше да се държа още по-предпазливо, отколкото бях посъветвал Халеф. Ако той беше открит или дори заловен, и то вероятно от хората на Сефира, сред които имаше такива, които го познаваха, то те трябваше да си кажат, че и аз навярно съм наблизо, и щяха да се стремят да ме открият.
Преди всичко трябваше да се погрижа за сигурността на нашите коне. Можеше да се приеме, че през нощта те няма да бъдат открити. Беше в сферата на възможното до настъпване на деня да бъда задържан от някое обстоятелство далеч оттук, а при това положение лесно можеха да изчезнат скъпоценните животни и заедно с тях също и оръжията ни. Сега не можех да взема моите със себе си и това се разбираше от само себе си. Ако Халеф го беше сполетяло някакво нещастие, то сега отивах към неизвестности, на които не биваше да подхвърлям най-доброто от движимото си имущество. При голямата стойност, която враните жребци и вещите притежаваха за нас, определено нищо нямаше да ме възпре в подходящото време да бъда отново тук. И тъй, слязох още веднъж долу, увих всичко, което не възнамерявах да взема, стегнато в завивките ни, вързах конете за здраво забити в земята колчета и задържах само затъкнатия в пояса. нож. След като бях помилвал жребците и им подвикнал познатото «Сус!», можех да бъда убеден, че ще се държат спокойно до връщането ни, но срещу всеки непознат ще се отбраняват с копита. После се отправих на път.