Всъщност ми беше невъзможно да кажа с категоричност що за хора се намираха там при огъня. Но има мисли, които се появяват по такъв убеждаващ начин, че не може да възникне никакво съмнение в тяхната правилност. Човек може да ги нарече вдъхновения или както си ще, но те му биват предавани сякаш като съобщение за свършени и несъмнени факти и той ги приема като истина. Аз много често самият съм го преживявал и никога не съм бил разочарован за вярата, с която съм се отнасял към подобни внушения. Така и сега, аз все едно имах в ръцете си доказателства, че си имам работа със скривалището на Сефира и ако не него, то поне някои от ахпапите му ще намеря там. Определено знаех, че пред мен лежеше опасност, но със същата самопонятност приемах, че можеха да ме заловят, наистина, но не и да ме сразят. Това бе и причината да се разделя със сравнително малко безпокойство с несравнимите коне и пушки.
Сиянието на огъня пред мен ставаше все по-светло. Движех се по права линия към него и трябваше непременно да видя Халеф, ако се намираше по обратния път към мен. Вървях снишен и се държах възможно по-тихо. Същевременно се ослушвах внимателно надясно и наляво, за да чуя стъпките му, в случай че беше на път и се е отклонил от посоката. Тази бдителност обаче остана без резултат.
Когато имах да извървя още приблизително сто крачки, залегнах и продължих пълзешком, но обиколно, защото предпазливостта ми повеляваше да не се насочвам непосредствено към целта. Трябваше да огледам най-напред площадката на огъня от някое място, което да ми предлага най-голяма сигурност. Така достигнах високия бряг, видях под мен водата и чух тихото шумене на реката, ненарушавано от никакъв друг звук.
Странно! Бях се промъкнал насам, угрижен за приятеля, а пък вниманието ми се насочи не натам, където трябваше да го търся, т.е. при огъня, а към носещите се отляво водни талази, чиято почернена от нощта повърхност бе покрита с една нежна, блещукаща и намираща се в постоянно движение сребърна мрежа. Тайнственото проблясване на тъмата привлече погледа ми и го задържа здраво за известно време.
Това не беше Ефрат, който бяхме видели през деня и преди броени часове бяхме преплували, а някакво загадъчно, змиеподобно същество, прогонено сякаш от рая, за да гърчи тук в нямо терзание безконечното си тяло, една никога непресъхваща личба за неумолимата справедливост на Този, който подигравки не търпи. Тук, при тази река, се бе изпълнил съдът, за който псалмописецът казва:
«При реките Вавилонски там седнахме.
И плакахме, когато поменахме Сиона.
На върбите всред него
окачихме китарите си.
Защото които ни бяха пленили
там поискаха от нас думи на песни;
и които бяха ни запустили,
поискаха веселие и казваха:
Попейте ни от Сионските песни.
Как да пеем песента Господня
на чужда земя?»[238]
Може би тук, където лежах, също са седели такива несретници и са гледали носталгично към водите и възвишенията, през които водел пътят към Палестина. А когато свършели с воплите си тук, в самотата, се качвали на тръстиковите си салове, за да се прехвърлят на другия бряг, където се намирали ниските им колиби.
Това бе реката още от онова време, а вдясно от мен, долу във водата, лежеше един тръстиков сал със същата форма, каквато са имали тези плавателни средства и в онези времена — кръгли и с нисък тумбест борд като някой голям, леко плаващ панер. Този сал беше наполовина скрит от гъстия тамарисков шубрак, който беше избуял почти до непроходимост по протежението на брега. Можеше да се види само едно свободно от храсталак място. Там гореше огънят, при който забелязах само един-единствен мъж. Втори бедуин клечеше при водата с хвърлена въдица.
Каква мирна картина! Къде имаше тук макар и само следа от опасност за мен? Нима се намирах при търсеното скривалище, за което хората вярваха, че нощем тук се подвизавали духовете на убитите? Или тези двама мъже бяха само безобидни рибари, които искаха да направят сега в мрака улов, за да го продадат на утрото долу в Хиле? Нещо се противеше в мен да ги сметна за толкова непринудени, както изглеждаха. В едно такова тръстиково средство за плаване, което се върти около собствената си ос, да гребеш цели два часа срещу течението не е работа, дето някой ще ти предприеме заради риболов, който дори може да не даде резултат. Същевременно точно тази миролюбивост подсили моите подозрения. Струваше ми се твърде изкуствена. Казах си, че зад това, както се изразяват хората, нещо се крие, и щях да оставя двамата мъже спокойно и несмущавано да си играят ролята, ако не бях дошъл заради Халеф. Трябваше да знам защо не се бе върнал, а това можех да узная само тук. Кой знае какво му бяха сторили! Всяка минута можеше да е скъпоценна и ето защо не биваше бездейно да чакам дали на рибаря ще му клъвне някоя риба, или не. Исках най-напред да разбера дали тези двама души са наистина тук сами и реших да пропълзя по протежение на високия ръб на брега, за да проверя дали някой не се крие долу в шубрака. И тъй, заприбутвах се предпазливо по земята в споменатата посока.