Мина може би повече от четвърт час, докато претърся голия тук участък дотам, откъдето започваше долу храсталакът. Сега лежах и размишлявах. Въпреки острите си очи и уши не бях забелязал и доловил нищо. Ако някой се беше скрил тук и ми устройваше засада, това можеше да е само в гъсталака. Трябваше да се смъкна долу, но това беше както трудно, така и опасно. Трудно, тъй като горната част на откосъд се състоеше от дълбок, неустойчив пясък, с който вероятно щях да се свлека долу, и опасно, защото щях да бъда открит от всеки, който се криеше там долу, ако се плъзнех оттук. Имаше, наистина, и друг начин да изпълня целта си: можех да продължа по-нататък пътя си, да потърся после водата, и покрай нея отново да се промъкна обратно. Така щях да избегна спускането от височината на откоса, светлината на огъня нямаше да пада върху мен и не съществуваше възможност да бъда забелязан. Но това изискваше повече време, отколкото можех да си позволя за тези немаловажни приготовления. Може би все пак щеше да ми се удаде да се смъкна незабелязано още тук и може би пясъчният откос притежаваше по-голяма устойчивост, отколкото си мислех. По него имаше някакви по-тъмни местенца, които взех за камъни или поздрави участъци, чийто цвят изпъкваше на светлия пясък. Близо до мен имаше две такива места и странично напред още три. Но като взех предвид и останалите обстоятелства, се реших все пак на споменатия обходен път и ето как продължих бавно да пълзя напред.
Така след няколко мига достигнах двете най-близко лежащи до мен тъмни места. Поисках да ги отмина, но замрях, защото те се размърдаха! Да не би камъните да тръгваха да се търкалят с ръба на откоса поради причинения от мен натиск? Не, та това изобщо не бяха камъни, а от пясъка внезапно се стрелнаха четири ръце, вкопчиха се в гърлото и мишниците ми и един глас се развика:
— Лахаун, лахаун, на риджал! (Насам, насам, мъже!) Пипнахме го!
Някой да не си помисли, че се изплаших. Бях свикнал на такива изненади. Мъжът ме връхлетя толкова бързо, че нямах секунда за отбрана. Държан за гърлото и ръцете, аз въпреки всичко понечих рязко да се изправя. Удаде ми се, наистина, да се изтръгна от единия нападател. Надигнах се наполовина и поисках да уловя другия. Тогава първият ми хвърли две шепи пясък в лицето и хиляди песъчинки проникнаха в очите ми. Ръцете ми се насочиха към застрашените очи и придобитото предимство бе тутакси загубено. Способността да виждам ми беше отнета и с това и възможността да се изплъзна на моите противници. Връхлетяха ме още неколцина. Чух може би десет, дванайсет различни гласове да кряскат един през друг. Бях сграбчен отвсякъде, отново съборен, вързан и повлечен първо по откоса надолу и после през храсталака, докато ме захвърлиха накрая при огъня…
Скъпи читателю, били ли са ти някога очите толкова пълни с пясък, че и една-единствена песъчинка да не може да намери повече място в тях? Не? И аз също през всичките си дни, но в този миг ми бяха така запълнени, както изобщо бе възможно. Не искам да твърдя, че това може да предизвика опасно състояние, но при всички случаи е много неприятно. И ако на всичкото отгоре си вързан, така че не можеш да помогнеш с ръце на заслепените очи, и обграден от хора, които ти мислят всичко друго само не и доброто, то това си е направо живо мъчение.
Как трябваше да се държа, не бе необходимо тепърва дълго да умуваме. Трябваше да остана спокоен и само да внимавам какво се говореше. Останалото трябваше да предоставя на слъзните жлези полека-лека да освободят очите. Когато това се случеше и можех отново да виждам, щях да разбера какво да правя по-нататък. На първо време можех да си кажа, че много вероятно се намирах в близост на моя скъп Халеф, но което в никой случай не бе благотворно успокоение за мен, тъй като от опит знаех, че е по-лесно само себе си, отколкото и втори, да освободя от едно такова трудно положение.