— Защото не сме се канили да отиваме нататък.
— Че накъде тогава?
— Към руините край Кефил.
— Та те лежат на юг. Вие обаче яздехте на север към Багдад. Ти се оплиташ в противоречия!
— Аллах да предпази разсъдъка ти! Ти май принадлежиш към нещастните хора, в чийто мозък се е възцарило безредие и тъкмо затова открива в най-доброто съгласие най-голямо противоречие.
— Безредието цари в твоя, не и в моя мозък. Изисквам обяснение!
Признавам, че бях извънредно любопитен за отговора, понеже си познавах моя дребен хаджи. Той беше, наистина, бърз и безразсъден в делата си, но иначе изключително хитър и умен. В словата почти никога не се оставяше да го надхитрят. Как точно му бе щукнало за руините край Кефил, за мен представляваше загадка, но че щеше добре да се оправи в приказките, и при това нищо да не издаде, бях убеден.
— Тъй като се съмняваш в порядъка на моя разсъдък — отговори той, — ще ти докажа, че той си е безукорен. Моят ефенди принадлежи към учените господари, които обичат да изследват всички руини, за да изправят паметниците на отколешни времена. Той дойде с мен по тия места, за да стори и тук същото. Ние искахме да идем за тая цел до Кефил, но за съжаление при Бирс Нимруд бяхме арестувани и откарани в Хиле. Оттам избягахме, наистина, но, от разкопките край Кефил моят ефенди въпреки туй не се отказа. Затова се престорихме, все едно искаме да идем в Багдад, но яздихме само до кхан Назрийе. Да се върнем в Хиле и да минем по моста, не можехме. Ето защо се насочихме към Ефрат, преплувахме го и си легнахме да спим. Преди да затворим очи, забелязахме светлината на този огън и аз тръгнах да видя кой го е запалил. Когато се озовах там горе, податливият пясък тръгна заедно с мен надолу и аз се намерих посред вас. Бях пленен. Лъчите на твоята безподобна мъдрост ти разясниха, че моят ефенди ще любопитства защо не съм се върнал при него. Той наистина тръгнал да ме търси и за нещастие намери при вас същия прием. Сега кажи дали в мозъка ми или в това, което сме сторили, има някакво противоречие?
Халеф беше го разправил като нещо, което се разбира от само себе си, и Педера се остави да бъде заблуден.
— Тогава вашето присъствие тук е достатъчно изяснено. Къде се намира мястото, на което искахте да спите? Ще идем да доведем конете ви.
— Конете ни? Те не са там.
— Не са там? — прозвуча удивеният въпрос. — Къде се намират?
— В кхан Назрийе, където сме ги оставили под надзор.
— А оръжията ви?
— Те също са там. Та то си е ясно!
— Ясно? Не те разбирам!
— Не? Наистина ли? Значи все пак твоят мозък, а не моят, е изпаднал в безпорядък! Ние тук бяхме нападнати и откарани пред махкеми съвсем невинни. Избягахме и трябваше да плуваме през Ефрат, чиято вода щеше да повреди или съвсем да похаби имуществото ни. И при всичките тия причини и обяснения ти намираш за непонятно, че нищо не сме взели с нас?!
— Но ти ще се съгласиш, че всичко това щеше да ви е необходимо в Кефил!
— Разбира се, то ни е необходимо и ние щяхме да си го получим. Ние очаквахме именно още един ефенди, който с няколко слуги и придружници ще ни последва след два дни. Той ще отседне в кхан Назрийе, ще вземе от ханджията вещите ни и ще ни ги донесе, без да са се намокрили в Ефрат или подхвърлили в Хиле на опасността да бъдат секвестирани от санджаки. Ако все още намираш нещо непонятно, то го кажи! Аз съм готов и по-нататък да се заема с много увредената яснота на твоя разсъдък.
Трябва да кажа, че моят дребен, хитър хаджи ме зарадва. Неговите обяснения и мотиви, особено при маниера и начина, по който ги изтъкна, бяха толкова безукорни, че по-добре не можеше да си свърши работата. Педера, изглежда, бе убеден, че му е казана истината, защото каза на хаджията вкиснато:
— За оскърбленията на моя разсъдък по-късно ще ти подиря сметка. В този миг съм склонен към снизходителност, понеже се подчини на заповедта ми и даде поисканите сведения. Ето защо и като възнаграждение за твоето покорство ще ти известя, че цялата ви предпазливост в кхан Назрийе е била напразна, тъй като ние все пак ще получим всичко, което сте оставили там да се пази.
— Ти може би имаш намерението да ме разсмееш? — попита Халеф. — Хич не си го въобразявай това с моето покорство! Всичко, което върша или казвам, става единствено защото на мен така ми отърва, а не от подчинение към теб или някой друг човек. А ефендито, когото очакваме, ще се пази да му измъкнат по какъвто и да е начин това, което трябва да ни предаде в Кефил!
— Ти говориш като някое кьораво дете аджамийче, което не вижда какво има отпреде му. Вие няма да идете нататък, а ние ще се намираме там и ще го посрещнем по такъв начин, че никога вече да не помисли да оскърби правоверните жители на тоя край с поганското си присъствие. Коне и оръжия като вашите човек не оставя да му се изплъзнат току-тъй.