Сега направих гореспоменатия опит с омотаното около китките ми въже. Получи се хлабина, само че не толкова голяма, за да ми е възможно да си измъкна едната ръка. Но поне можех да ги въртя и успях да докарам по тоя начин възела в пръстите. Трябваше да го развържа, над което прекарах четвърт час. Докато се занимавах с него, камерхерът попита:
— Слушаш ли още, или сега мога да говоря?
— Можеш, но съвсем тихо — прошепнах. — Не е изключено все пак някой да се е промъкнал да подслушва.
— Кажи, как се озова тук? Та вие поехте по пътя за Багдад!
— Сторихме го само привидно. Върнахме се по околен път да ви спасим.
— Да… ни… спасите? Но ти самият си пленен!
— Това не ме безпокои. Или може би те смущава моето присъствие?
— Не! Как стигна до тази мисъл и до този въпрос?
— Забрави ли какво ни подвикна в хана? Думите ти гласяха: «Хич не ни се мяркайте повече! Една стара персийска поговорка изисква всеки шиит, който срещне християнин, да го отритне от себе си, защото ще си носи последиците и в този, и в онзи живот!» Е, аз съм християнин, а ти — шиит. Отритни ме сега!
— Ефенди, не бива да приемаш казаното така, както прозвуча, толкова повече, че всичко стана по-другояче, отколкото си го представях. Ако бях взел под внимание предупреждението ти, сега нямаше да лежа тук, а придружителите ми нямаше да бъдат избити!
— Избити?
— Да. Всичките единайсет. Насилиха ме да присъствам и гледам, без да мога да им помогна. Предлагах пари след пари за живота им, но този, когото сега наричат само Сефир, ми се изсмя и заяви, че не бивало да оставя живи свидетели, а парите ми и бездруго щял да получи.
— Единайсет души убити! Това е направо сатанинско! Разкажи как попаднахте в ръцете му!
— Стигнахме в Хиле и аз веднага потърсих санджаки, при когото заварих Сефира…
— Говорихте ли там за мен?
— Не. Приказката бе само за моето пътуване и за опасностите, които дебнат тук всеки имотен поклонник.
— Отлично замислено! Убеден съм, че Сефира е навел разговора на тази тема.
— Предположението ти нацелва вярното. Санджаки ми обеща своята закрила. Но Сефира ме предупреди за него.
— Тайно?
— Да. Потърси ме после, когато бях сам, и ми каза, че санджаки бил в разбирателство с разбойниците и получавал хубавичка част от плячката.
— Ти повярва ли?
— Защо не? Такива неща се случват, и то не само тук, в страната на турците, където служителите често с години чакат напразно изплащането на заплатите си и поради това са принудени да търсят тъмни пътища за припечелване на пари. Сефира ми съобщи доверително, че също възнамерява да отиде до светите места, но щял да се пази да сподели със санджаки, че ще потегли още тази вечер. Бил оставил хората от кервана си, все мирни и благонадеждни солаиб, при руините и щял да пристъпи към пътуването, без и една дума да каже на санджаки.
— Покани ли те да се присъединиш към него?
— Не, аз го помолих.
— Той точно това е искал!
— Да. За съжаление, аз не го заподозрях. Той избърза напред с коня си, за да ни чака извън града. Ние тръгнахме малко по-късно и когато стигнахме при него, пое водачеството.
— Значи съм го смятал за по-предпазлив, отколкото е в действителност. Мислех, че ще си подсигури алиби.
— Какво е това алиби?
— Рех матрах[242], доказателство, че по време на престъплението обвиняемият е бил на друго място, не там, където е било извършено. Смятах, че ще остане при санджаки в Хиле и ще предостави нападението на така наречените солаиб. При това положение щеше да може да удостовери, че не е участвал.
— Защо употребяваш израза «така наречените»?
— Защото тези хора не са честни солаиб, а разбойнически гхазаи.
— Аллах! А тъкмо защото той ги окачестви като солаиб, му имах такова доверие, понеже знам, че членовете на това племе се боят от всяка войнствена дейност.
— Именно за да събуди доверието тук, е охарактеризирал хората си като солаиб. Ако ми беше хванал вяра, нямаше да попаднеш в техните ръце! Но разказвай сега нататък!
— Отправихме се към руините — към коя част, не знаех, защото беше тъмно, а не познавам тази местност. Яздех с него начело, моите хора ни следваха. Между нас и тях имаше дистанция…