Тъй като жените и децата трябваше да останат в бивака, Ханнех беше първата, с която си взех сбогом. Тя имаше сълзи в очите и каза:
— Сихди, знам, че ти не се боиш от никаква опасност и от никой човек. Знам също така, че си най-предпазливият воин. Халеф, напротив, често проявява прибързана дързост. Обещай ми да бъдеш дваж по-предпазлив, когато Халеф се остави да бъде увлечен от своята неустрашимост!
— Обещавам ти — уверих тържествено аз. — Доколкото мога да предвидя, ти няма защо да се страхуваш за него. Ние ще се върнем отново здрави и читави. Аллах йихса-фак! (Аллах да те пази!)
— Твоето завръщане при нас ще бъде като посещение на Пророка. Аллах йефтах ’алек! (Аллах да отвори сърцата на хората!)
Сега казах сбогом на Кара Бен Халеф и Омар Бен Садек. После се сбогувах с болните и всички старци, които не можеха да ни съпроводят, след което бях връхлетян от една тълпа женоря и дечурлига. С Халеф се случи същото. Всеки искаше да чуе някоя приятелска дума от нас. Ние бяхме обсипани по ориенталски обичай с пожелания, напътствия и предупреждения, на които съвсем не им бе тук мястото, а при прекомерно оживеният маниер на тези хора това създаваше такава олелия, та един спокоен немски гражданин като едното нищо можеше да бъде наведен на мисълта, че тук ще избухне метеж и кръв ще се лее.
При това времето си минаваше като в полет и трите часа бяха изтекли като един-единствен, когато най-накрая всички мъже и младежи се събраха на коне вън пред дуара. Ние също възседнахме, застанахме начело и се понесохме после като вихрушка към реката.
Някой да не си помисли, че при тази езда се спазваше права посока, че при това шествие е имало някакъв ред! Множеството от ездачи приличаше по-скоро на някой голям рояк комари, носен от вятъра ту насам, ту натам. Всеки искаше да покаже ездаческото си умение и да надмине другия. Това създаваше бъркотия и сблъсъци, които се предаваха от съсед на съсед и пораждаха преднамерена неразбория. Понякога тя намираше толкова изненадваща развръзка, че дори непознавачът би бил запленен. Същевременно се стреляше и кряскаше колкото шумно бе възможно барутът да гърми и колкото гласовете можеха да кънтят. Че при това конете често напрягаха рязко коленните си стави, че безусловно страдаха, се разбира от само себе си и тази е причината да съм против Ал’аб ел Баруд[22].
При нея често се съсипват най-добрите коне. Те повреждат не само осакатените си стави, но и други части на тялото.
Последицата от това ездаческо изкуство бе, че ни трябваше три пъти повече време от необходимото да достигнем реката. На бедуина обаче, както изобщо на ориенталеца, американското «time is money»[23] е непознато. На брега ни чакаха няколко хаддедихни, които бяха избързали напред с провизиите ни и козите кожи и бяха стъкмили сала. Аз го прегледах и намерих за безпогрешен, така че спокойно можехме да му се поверим заедно с конете. Сега сбогуването се започна отново. Трябваше да се примиря с неотвратимото и се оставих да бъда теглен, бутан, притискан и разтърсван, че чак страх можеше да ме хване за моите здрави крайници. Но както нищо не продължава вечно на тая земя, така и тази проява на любов стигна своя край. Трябваше само на Кара Бен Халеф да кажем още веднъж сбогом. Аз го сторих по спокоен, макар и сърдечен начин. Неговият баща също се постара да не допусне да покаже колко дълбоко го вълнува това сбогуване. Той заля Кара с напътствия, натовари го с хиляди поздрави до Ханнех, «най-нежната майка сред всички майки на бедуински синове», и после можехме най-сетне да се качим на сала и да се заловим за греблата. Конете ни бяха вързани на него още преди туй.
Когато се отблъснахме от брега и последвахме първо бавно, после по-бързо течението, хаддедихните скочиха отново на конете и ни сподириха с изстрели и надалеч отекващи крясъци още на доста голямо разстояние, докато една редица хълмове съвсем близо до водата ги скри от нашите погледи.