— Аха — вметнах аз, — Сефира е искал да те отдели от тях, защото е трябвало да останеш жив!
— Да. Внезапно зад нас прозвучаха няколко крясъка. Когато се обърнах, видях хората си в битка с непознати мъже.
— И веднага побърза нататък да им помогнеш?
— Поисках, но тогава Сефира ме удари с приклада на пушката си по главата и аз се сгромолих от коня. Той скочи и ми върза ръцете на гърба. Същевременно заплаши, че веднага щял да ме наръга, ако закрещя или направя някакво движение.
— Ти подчини ли се?
— Да, можех ли другояче да постъпя? Казвам ти, аз не съм страхливец, но в такова положение не помага и най-голямата дързост. Видях го по моите хора. Неколцина бяха убити, другите бяха вързани като мен и отведени заедно с животните до едно закътано място, където негодяите запалиха малък огън, за да ни опразнят при неговата светлина джобовете и да ограбят също всичко останало, което имахме по нас. После те бяха един след друг злочесто намушкани! Гледал ли си някога как някой кисаб[243] пробожда животните си?
— Да.
— Така, точно така изглеждаше, когато острието пронизваше поред сърцата им. Ужас ме обзема само като си го помисля! Мен оставиха жив, само мен, защото трябваше да подпиша документи, с чието представяне убийците искат да получат пари, много пари.
— Ти вече си го сторил?
— Да. Да не би да мислиш, че не е трябвало? Сефира стоеше с изваден нож и заповядваше. Ако бях се възпротивил, щях да бъда намушкан също като тях.
— Къде стана подписването?
— В съседната стая.
— Имаше ли там прибори за писане?
— Прибори и всичко необходимо. Подпечатах с пръстена, който ми бяха отнели. Сефира извади всичко това от един голям, обкован с железа сандък, ключът за който висеше на една връв около врата под елека му. В него видях също пари, много пари в сребро и злато. Той ми показа и искрящи скъпоценни камъни.
— Как? Показа ти ги?
— Да. Не се учудвай! Вярно е, защото ги видях със собствените си очи! Беше събрана цяла планина от богатства!
— Ти ме разбра погрешно. Аз в никой случай не се учудвам на тези съкровища. Те не ми правят никакво впечатление. Но че той доброволно ти ги е показал, това не е добър знак за теб.
— Как така?
— Ти се надяваш скоро да бъдеш отново свободен, нали?
— Разбира се! Вярно, ще трябва още веднъж да подпиша, както впрочем ти самият чу преди малко, но после той ще ме пусне да си вървя.
— Това твоят мъчител ли ти го обеща?
— Да.
— И ти го вярваш?
— Защо не?
— Как още питаш? Сефира е накарал да избият хората ти, за да няма свидетели на неговото злодеяние. А в случай че останеш жив, ще бъдеш свидетел на престъплението. Я поразмисли върху това!
— Аллах, Аллах! Разбирам какво искаш да кажеш.
— И когато един разбойник показва на някого съкровищата си, то го прави само защото е убеден, че въпросният няма да може да издаде нищо. Тази сигурност обаче дава единствено смъртта!
— Мебада! (Само това не!) Ти ме караш да надникна в една бездна, черна като дълбината на провалата!
— Просто съм откровен с теб. Веднъж ти вече ме възнагради с неверие и трябваше скъпо да заплатиш. Не се ли вслушаш и сега в мен, с теб е свършено. Повече няма да видиш небето, а ще бъдеш намушкан тук, както са били изклани хората ти.
— Убеден ли си в това?
— Такова е моето твърдо, непоклатимо убеждение.
— Аллах да се смили тогава над мен в своето милосърдие! Длъжен съм да ти повярвам, макар да не ми се иска. Като размисля над думите ти и взема предвид лошотията на тези хора… с какво хладнокръвие изпонамушкаха придружителите ми, не мога да не ти дам право, аз съм изгубен!
Е, понеже сега му стана ясно какво го очаква, той започна да се вайка и окайва. Молеше се на Аллах, скимтеше от страх, а в промеждутъците ми правеше куп безполезни, неизпълними предложения как да се спасим. Междувременно ми бе провървяло да разпусна възлите и да си освободя ръцете. Да развържа въжето на врата, коленете и краката, беше вече дреболия. После станах и запротестирах и заопъвах с безкрайно удоволствие крайниците си. Сега Сефира можеше да се яви с всичките си хора, нямах страх от тях!
Първото, което направих, бе да отида до описания от Дозорца ъгъл и да изследвам пода. Тук имаше нисък, но широк куп тухлен прах, толкова фин и лек, че мушнах ръката си почти до рамото, без да срещна особена съпротива. После се отправих към изхода, за да опипам рулетката. Оттук не можеше да се излезе. Понеже причиних тихо подрънкване на железните пръчки, пишкхидмет баши предупреди: