— Чуй! Няма ли някой при вратата?
— Не. Аз бях — отвърнах.
— Ти…? — попита той удивен. — Твоят глас сега звучи отгоре. Нима си прав? Как отиде до вратата? Та нали си вързан!
— Бях, сега вече не съм. Докато ти само се вайкаше, аз работех и се освободих от вървите. Сега ще освободя и теб.
— О, Аллах, Аллах! Какво щастие ме сполетя! Да, ела бързо, ефенди, и ме освободи… освободи… освободи!
— Не толкова високо! Всъщност аз изобщо не мога да те освободя.
— Защо?
— Защото съм християнин и моето докосване ще те опозори и в този, и в онзи живот.
— Не говори така! Каквото било, било, то трябва да бъде простено и забравено. Аз заявявам, че християните са много добри и благородни хора, напълно съм убеден в това!
— Е, да, когато се нуждаете от нас, ни хвалите, но иначе устата ви са пълни само с плюнка за «неверническите кучета». Но тъкмо защото съм християнин, няма да те зарежа да лежиш тук, докато се върне Сефира. Как си вързан?
— Нозете ми са вързани наедно, а ръцете — пристегнати към тялото.
— Тогава няма да е трудно да те освободя.
Коленичих при камерхера и без усилия му снех двете въжета, след което той скочи и даде такъв непредпазлив израз на радостта си, че трябваше да му заповядам да мълчи.
Сега се касаеше да изследвам по-обстойно ъгъла, отколкото преди малко. Камерхерът ми помагаше. Гребяхме тухления прах с шепи и го хвърляхме на земята встрани. Но имаше не само прах, а и множество трошливи отломки от тухли. По този начин се образува дупка, която ставаше все по-дълбока. Работата напредваше бързо. Когато бяхме изровили метър дълбочина, се натъкнахме на твърда почва. Брашнената маса продължаваше надясно и наляво в хоризонтално направление. Вляво отиваше към вътрешността на зидарията, вдясно — навън. Ето защо продължихме да ровим в тази посока, като ваденето на пълнежа създаваше известни мъчнотии. Аз ровех отвред, хвърлях прахта върху развития пояс на камерхера, а той го сгъваше на бохча и го изнасяше горе. Само след късо време срещах вече по-малка съпротива. Установих, че мога да избутвам рехавата маса напред. Пълзях по-нататък и по-нататък, персиецът ме следваше. Почувствах, че дишам свеж въздух. Ходникът беше свободен от отломъци и след късо време свърши. Въпреки тъмнината съгледах вдясно и ляво високо издигащи се голи зидове, а пред себе си една пролука и над нея къс небе, по който блещукаха ярки звезди. Познавах лежащия пред мен «осветителен двор» — беше площадката на бодливите свинчета, където бяхме скрили вчера конете си.
Лежащ с глава напред в дупката, огледах високия куп отломки до зида. Нямаше и пълни два метра до мен. Няколко изветрели места в тухлите бяха служили като път на бодливите свинчета през зида. Аз не можех да се възползвам от тях и ето защо просто се оставих да падна от дупката върху купището, което при мекотата на отпадъците не беше опасно. После персиецът надникна удивено от дупката.
— Къде се намираме? — попита.
— Отново на открито! Слез долу! Ние сме спасени!
— Алхамдулиллах! Спасени! На открито! Ама ти хубаво си ги приказваш. Как да сляза? Та тук няма сулам[244]!
— Аз използвах ли стълба? Ти изискваш прекалено много от щастието. Може би трябва да ти пратя и тахтиреван[245], с който да те свалят? Направи като мен и падни! Или си остани в дупката и чакай да те измъкне Сефира! Аз изчезвам. Лека нощ!
Обърнах се и заслизах по купчината развалини. Тогава зад мен се чу едно туп! и забулен в облак прах камерхерът се плъзна по гръб край мен с викове:
— Стой, стой! Вземи ме със себе си, вземи ме! Категорично няма да остана тук!
— Не, няма да те взема, та ти си вече пред мен! — отговорих ухилено, докато се спусках след него.
Когато го настигнах, той се беше изправил, изтупа с разтреперани крайници одеждата си от прахоляка и захленчи:
— Беше ужасен скок, с главата надолу! Никога няма да се осмеля на такова нещо! Ти можеше все пак да ме подемеш отдолу! Чувствам всяка частица от тялото си, все едно съм получил бастонадата!
— Бъди радостен, че не се наложи да заплатиш свободата си по-скъпо отколкото само с това чувство! Добър ездач ли си?
— Никой не може да го оспори!
— Това е добре, защото ще яздим до Хиле.
— За тая цел се искат коне!
— Имам ги. Скрити са наблизо. До един час трябва да сме в града.
— Но на човек обикновено са му нужни три часа! Защо да бързаме?
— Защото дълго преди разсъмване трябва да сме отново тук.