Личеше му на санджаки, че радушното приветствие между генерала и мен го е поставило в най-голямо смущение. Той поиска сега да даде извинителен отговор, но му бе попречено, тъй като моят стар кол агаси влезе и доложи, че трима мъже желаят да говорят със санджаки.
— Кои са? — попита Осман паша.
— Не знам, не поискаха да назоват някакво име. Облечени са по персийски и единият от тях каза, че идвал посред нощ, защото имал да предаде на санджаки едно много важно писмо и също да му съобщи за голямо убийство, извършено край Бирс Нимруд.
— Той е бил убит?
— Пишкхидмет баши с всичките хора, които били при него.
— От кого?
— От Кара Бен Немзи и хаддедихна, двамата чужденци, които днес избягаха.
Пашата погледна мен, а аз — кол агаси. Тези трима, облечени по персийски, мъже можеха да бъдат само хора на Сефира. Веднага си помислих за Педер-и-Бахарат и двамата му придружители. Ако бяха те, то играеха една крайно опасна игра, която смятаха за благонадеждна, наистина, понеже не знаеха две неща. Първо, че съм се измъкнал с камерхера, и второ, че от вечерта насам ситуацията при санджаки коренно се бе променила. Хитро пресмятащият Сефир искаше по много близко лежащи до ума причини, които не се нуждаят от допълнителен коментар, да припише нападението и убийството на мен и Халеф, т.е. на един християнин и един сунит, и по този начин да отхвърли от себе си и своята банда всяко евентуално подозрение.
— Къде се намират тримата персийци? — попитах Амуд Махули.
— Долу при вратата — отвърна той.
— Значи са видели конете ни?
— Не, ефенди. Тъй като жребците са твоя собственост, аз се отнесох с внимание към тях и наредих да ги отведат в яхъра[252] на нашия сераил, където получиха фураж и вода.
— Това е добре. Ти каза ли на мъжете, че съм тук!
— Нито дума! Какво си мислиш за светлината на моите мисли, та ме смяташ способен на такава глупост?
— Но постовете сигурно ще се разбъбрят?
— Няма! След идването ти тук горе те бяха сменени, а сегашните не знаят за теб.
— Ти спомена ли, че е пристигнал пълномощник на падишаха?
— Не. Тези трима мъже не подозират нищо като овните, които напират към вратата, зад която ще бъдат заклани.
— Сравнението не е лошо. Почакай за миг! Обърнах се към генерала, който ме изпревари с въпроса:
— Имаш някаква идея, личи ти. Прав ли съм?
— Да.
— Каква?
Понеже говореше арабски, Осман паша се обръщаше към мен на «ти». Преди да съм съумял да отговоря, взе думата санджаки:
— Чувам, че е бил нападнат керванът на пишкхидмет баши и той и хората му са убити. Но той стои тук! Как се обяснява тая работа?
— По толкова прост начин, както ще ти бъдат обяснени днес и други неща.
— Ами къде е хаддедихнът? Защо не си го взел със себе си? — осведоми се той подигравателно. — Явно все пак се е случило нещо, което искаш да премълчиш!
— Блазе ти, ако премълчаваше толкова малко като мен! За теб ще е добре, ако сега изобщо не казваш нищо!
Отведох генерала настрани и обсъдих с него своя план. Той го одобри и бързо даде необходимите разпореждания. Остана сам в стаята, всички други се отправихме в съседното помещение, от което той беше излязъл преди малко с полковника. Онбашията също трябваше да дойде при нас от преддверието с войниците си, тъй като вероятно щяхме да се нуждаем от тях при арестуването на тримата персийци, които можеха да заподозрат нещо, ако завареха такава стража пред жилището на санджаки. На този бе строго внушено да се държи спокойно и мълчаливо, ако не иска да се подхвърли на опасността да бъде третиран по неподобаващ за високия му пост начин. Аз самият застанах зад завесата, за да мога да чувам всяка дума и да наблюдавам персийците през една пролука.
Едва бяха извършени тези приготовления и те влязоха. Очаквали да намерят санджаки, те бяха немалко слисани, че застанаха пред някакъв генерал, за чието присъствие нищо не знаеха. Виждаше се колко бяха смутени. Не бях се излъгал, това беше Педера с двамата си ахпапи.
— Пожелали сте да бъдете изслушани. Какво е това ваше искане посред нощ? — попита Осман паша.
— Помолихме да ни бъде разрешено да говорим със санджаки — рече Педера.
— Той не може да се яви. Аз съм тук вместо него. И тъй, говорете!
Гледаше ги така пронизително, че те не посмяха да се възпротивят. Педера започна смутено: