— Нашето съобщение всъщност е предназначено за повелителя на тукашния санджак. Но след като твърдиш, че си тук на негово място, ще съобщим работата на теб.
— Изразявайте се по-вежливо и внимателно! Аз нищо не твърдя, а казвам как стоят нещата. Отбележете си го! Каква е работата, която искате да изложите? Надявам се някоя достатъчно важна да оправдае нощното ви идване!
— Важна е. Касае се за нападението на един керван и дванайсеткратно убийство.
— Какъв керван?
— Керванът на пишкхидмет баши, гостът на тукашния повелител. Преди няколко часа той е бил нападнат и плячкосан при руините, при което пишкхидмет баши и неговите единайсет души са изгубили живота си.
— Кои са убийците?
— Християнинът и сунитският хаддедихн, които тук вече са били изправени пред махкеми заради убийство, осквернение на трупове и контрабанда, но са избягали.
— Можете ли да го докажете?
— Да. Чрез нашето свидетелство. Ние бяхме там и сме единствените, които се отърваха от салханата.
— Ще ми разкажете ли как се развиха събитията. Преди туй обаче предайте писмото, за което стана дума.
— То е за санджаки — изрече Педера смутено.
— Аз съм негов заместник!
— То съдържа един документ, който трябва да бъде подписан от него!
— Той ще го подпише!
— Ние трябва да го предадем обратно, така че ще помоля да ни бъде върнат!
— Нямам нищо против.
— Ние имаме право да го връчим само на него, на никого другиго.
— Значи се касае за тайна?
— Това не знам. Имам строга заповед как да постъпя.
— От кого?
— Не бива да казвам.
— Откъде идва писмото?
— И това ни е забранено да съобщаваме.
Педера го беше страх до Бога. Той се въртеше неспокойно на мястото си и видимо си отдъхна, когато генералът равнодушно реши:
— Нека е тъй, както казвате! Сега за нападението на кервана. Как стана работата?
— Случи се по следния начин: ние тримата сме тръгнали на поклонничество до светите места. Вчера пристигнахме тук и срещнахме един съотечественик, с когото се сприятелихме. Като се свечери, решихме да използваме хладината, за да продължим пътуването, и го помолихме да ни съпроводи донякъде.
— Как се казваше този мъж?
— Не го питахме за името. Той се нарече даиф[253] на санджаки и ако позволиш, аз също ще го наричам по-нататък така.
Той имаше предвид Сефира и предпазливо се отърва от необходимостта да посочи истинското или някое фалшиво име на този «гост». Сега продължи:
— Даифът се съгласи да язди с нас до руините. По път застигнахме Карван-и-Пишкхидмет Баши, който малко преди нас бил потеглил от Хиле, и помолихме за разрешение да се присъединим. Не ни беше отказано. Зарадвахме се, понеже бяхме чули за несигурността на пътя и за един франк и един хаддедихн, които били предводители на разбойническа банда и ограбвали всеки мярнал им се на пътя поклонник.
— Известни ли са ти имената на тези разбойници? — попита генералът.
— Да. Франкът бива наричан Кара Бен Немзи, а хаддедихнът се казва Халеф.
— Тези разбойници! Трябва да опитаме да ги заловим. Но за жалост не знаем външния им вид!
— О, ние го знаем — вметна бързо Педера. — Бяха ни ги описали, а пък и днес ги видяхме.
— Е, какъв е?
Сега измамникът описа Халеф и мен толкова точно, че аз самият не бих могъл по-добре да го сторя, и после продължи разказа си:
— Малко преди руините отстрани се зададоха двама мъже на коне и се приобщиха към нас. Аллах беше затъмнил очите ни, иначе щяхме да разпознаем, че това бяха двамата разбойници. Малко по-късно гостът на санджаки се сбогува с нас и ни пожела щастливо пътуване. То за съжаление нямаше да излезе щастливо, защото едва си бе тръгнал, загърмяха изстрели и множество бедуини се нахвърлиха върху нас. Забелязахме, че двамата, които дойдоха последни, сиреч франкът и хаддедихнът, извадиха ножовете си и наръгаха двама поклонници. Сега ние ги разпознахме и бързо обърнахме конете, за да им избягаме. И наистина успяхме, защото изпратените подире ни куршуми не ни улучиха. След известно време отново се сблъскахме с даифа, който беше чул изстрелите и поел назад. Осведомихме го за нападението и той ни уговори да яздим с него обратно и да се промъкнем до арената на нападението, за да спасим евентуално някой човешки живот. Когато пристигнахме там, гореше огън, а двамата главатари се бяха заели да делят плячката за себе си и бедуините. Като свършиха с това, потеглиха. Трупа на пишкхидмет баши взеха със себе си да го хвърлят в реката. След оттеглянето им се осмелихме да отидем до огъня и да прегледаме лежащите там единайсет тела — бяха мъртви, не застреляни, а намушкани. Обзе ни ужас. Но гостът на санджаки беше дързък мъж. Той реши тайно да язди след двамата предводители, за да разузнае тяхното скривалище и после с помощта на тукашните войници да ги залови. Нас отпрати обратно към Хиле да доложим злодеянието на санджаки още през нощта.