Той спря и Осман паша се осведоми:
— Свърши ли?
— Да.
— Можете ли да подкрепите с клетва всичко, което сега разказа?
— Да.
— В доклада ти се срещат няколко пункта, които са ми неясни. Ще трябва значи да ми отговориш още на няколко въпроса, ти каза, че сте се сприятелили с даифа. Как стана така, че не знаете името му? Преди човек да се сприятели с някого, опитва да узнае как се казва!
— Сред шиитските поклонници, не. Ти си сунит и следователно не можеш да го знаеш.
— Добре, този въпрос го уреди отлично! По-нататък! Разнесли са се толкова много изстрели, пък никой не е улучил — мъртвите не са били застреляни, а намушкани. Не е ли странно?
— Не. Разбойниците не са се целили точно!
— И всичките дванайсет члена на кервана са се държали мирно и тихо, за да бъдат наръгвани един подир друг?
— Виновен е бил страхът!
— Даифът е чул изстрелите, което ще рече, че не е бил много отдалечен. Вие сте се върнали заедно с него, значи трябва да е минало малко време, най-много няколко минути?
— Не повече?
— А пък вече е горял огън? И разбойниците вече са се занимавали с дележ на плячката? Трябва самият да признаеш, че на места разказът ти звучи извънредно странно!
— Аллах! Аз казах пълната, чистата истина!
— Преди туй, значи, сте били в Хиле?
— Да.
— Колко дълго?
— Няколко часа.
— Накъде възнамерявахте да се отправите оттук?
— Най-напред към Кербела.
— После?
— Към Неджеф Али.
— Не отново през Хиле, защото това би означавало обиколка, а през Кефил?
— Да.
— И накъде от Неджеф Али?
— Надолу към Самаватс.
— По-нататък!
— Оттам искахме през Корна, Хавиза и Дисфул в долината на река Керха да се върнем в Персия.
— Значи без да дойдете пак насам?
— Да — отговори толкова хитрият иначе Педер, незаподозрял каква клопка му поставяше с тези въпроси генералът.
Ловът напълно успя. Осман паша продължи:
— Как стои тогава работата с писмото до санджаки? Трябвало е да му го предадете, а не сте го сторили, макар да не сте имали намерение да се връщате обратно. И сега пък идвате посред нощ да му го донесете. Обясни ми това противоречие!
Персиецът е бил напълно убеден, че ще бъде приет само от санджаки, и поради това не бе подготвен за такъв разпит. Сега си блъскаше главата да измъдри някой подходящ претекст. На няколко пъти се накани да отговори, но така и не успя да поднесе нещо поне донейде примамливо.
— Ее, говори! — настоя Осман паша. — Защо това мълчание? Нима не ти хрумва някакво оправдание?
— Ние… ние… бяхме… забравили… писмото! — продума най-сетне Педера.
— Забравили? Едно писмо, което е толкова важно, че сега го носите в такъв неподходящ час? Чиято стойност оценявате толкова високо, че дори на мен не го поверявате, а искате единствено собственоръчно да го предадете? Нима наистина сте толкова глупави да смятате, че ще хвана вяра на тази измислица? Направо е наглост от ваша страна да ми казвате в лицето куп лъжи, които всеки глупак би прозрял. Да не би не само последните ви измишльотини, но и всичко, което ми разказахте за нападението, да е също някоя лъжа?
— Не си го мисли! — вметна бързо и уплашено Педера. — Докладът ми почива на чистата истина и ние можем веднага да го подкрепим с клетва.
— Да, действително ви считам способни да положите тази лъжлива клетва! Значи си оставате на твърдението, че Кара Бен Немзи и хаддедихнът са предводители на бедуините, нападнали Карван-и-Пишкхидмет Баши?
— Да.
— Към кое племе принадлежаха тези бедуини?
— Не можем да знаем, защото не сме говорили с тях. Освен това беше толкова тъмно, че не бяхме в състояние да различим някакви отличителни белези.
— И пишкхидмет баши наистина е мъртъв?
— Да.
— Действително ли видяхте неговия труп? Припомнете си добре, преди да отговорите!
На Пендера започна да му става страшно при тези настойчиви въпроси. Той заподозря, че въздухът тук за него не е толкова здравословен и чист, както бе смятал. Но нямаше изход, не можеше да си вземе обратно лъжите и следователно продължи да упорства.
— Да, видяхме го. Мъжът наистина е мъртъв. Той беше един от първите намушкани.