— Остани със здраве, Ханнех, най-сияйната светлина от всички светлини на мъжкото щастие! — извика Халеф, като простря ръце назад. — Остани със здраве, Кара Бен Халеф, най-добрият син на всички бащи помежду двете реки! Останете със здраве, хаддедихни, най-храбрите бранници от пустинята Ел Араб до планините на кюрдската страна! О, сихди, аз тръгвам на драга воля с теб, с такова удоволствие, но сбогуването прилича на две дъски, между които са ми пристегнати с бурми гърдите. Трудно е да се издържи.
— Болката скоро ще изчезне, скъпи Халеф, защото ти си мъж — утеших го аз.
— Това е вярно, сихди. Аз съм мъж, ала защото съм мъж, имам жена и син и тъкмо те двамата са дъските, дето ме стискат и ми причиняват болка. Ще ми се нашият сал ей сега да бъде нападнат от вражески воини! Тогава щяхме да бъдем принудени да се отбраняваме и моите мисли бърже-бърже щяха да се върнат при мен от онези, които напуснах. О, сихди, де да можеше да присъстваш, когато заранта след Утринната молитва Ханнех, сравнимата с най-възхитителното от всички ухания на източните и западните страни, дойде при мен, за да си вземе сбогом! Тя ми каза тогава всичко, което имаше да ми съобщи!
— А ти?
— Ами и аз си й казах всичко, защото ти знаеш, че тя всякога има право. Сихди, повярвай ми, ако беше присъствал, то щеше да научиш от мен как да се държиш по-късно, когато притежаваш жена, с която трябва да се разделиш за дълго време. Ама твоето сърце е разпределено по всички страни на земята и нивга няма да закопнее за съжителка на твоята шатра.
Аз не казах нищо срещу това погрешно мнение, толкова повече че реката сега правеше остър завой, при което буйното течение ангажира цялото ни внимание.
През останалото време от днешното плаване забелязах, че Халеф изпитва носталгия. Необичайно за него, той бе мълчалив и вглъбен. Веднъж, когато даваше фураж на конете, той обви ръце около шията на Асил и каза:
— О, арап, о, арап! Ти беше любимецът на моя син и го носеше на гърба си. Де да беше поне Кара тук при нас!
За да разсея Халеф, аз насочих вниманието му към наши по-раншни преживелици, защото минавахме през местности, които навремето бяха станали важни за нас. Той прояви интерес, наистина, към този предмет на разговора, ала не с живостта, която иначе му бе присъща. С какво удоволствие бих видял някое събитие да го наведе на други мисли, но не се случваше нищо. Целият ден не забелязахме никакъв човек освен при Текрит и когато се стъмни, установихме сала до брега недалеч и южно от Имам Дур. Тук имаше едно място, чието естество ни предлагаше сигурност срещу нападение. Конете имаха трева и шума за ядене, а ние се нахвърлихме върху вкусотиите, които Ханнех ни бе опаковала. Като казвам «ние», имам предвид, че Халеф наслага тези неща и аз ядох от тях, а той едва ги докосна. Когато при светлината на огъня, който бяхме запалили, видя как хубаво ми се услажда всичко, той каза:
— Един мъж, който има жена, е съвсем различен от оня, дето си няма. Аз не бих могъл да вкуся и хапка дори да ме гонеше най-голям глад.
— Така ли мислиш? Ако те гонеше глад, навярно щеше да ядеш.
— Не го вярвай, сихди! Когато човек копнее по тези, които е напуснал, даже гладът не му създава апетит. А ако…
Халеф се прекъсна посред изречението, направи физиономия, сякаш се е сетил нещо важно, и после живо додаде:
— Сихди, дойде времето да ми кажеш какво говори с Ханнех, цветето на всички жени.
— Хмм! Аз всъщност исках по-дълго да изчакам.
— Още по-дълго? Как можеш да мислиш така? Искаш да разтеглиш душата ми в такава дължина, че да заприлича на някой размотан канап, който достига от Мосул до Басра? Можеш ли да бъдеш толкова лош, че да преобразиш копнежа ми, приличаш сега на някоя сладкопойна куббара[24], на каркаданн[25], който да ме смаже със своите нозе? Аз те моля да вземеш сърцето си на върха на езика и да го накараш да изрече думите, които искам да чуя!
— Всъщност не му беше още времето на това споделяне, ама понеже не съм от камък, твоят канап ме покърти, а носорогът ти накара душата ми да омекне. Та слушай значи! Най-напред Ханнех ми каза, че ти си най-добрият мъж, додето земята достига.
Той подскочи високо като някоя гумена топка и извика:
— Хамдулиллах! Това се услади на душата ми, както младата трева освежава някоя камила! Додето земята достига, съм най-добрият мъж! Каква дълбочина на разбиране на всичките ми отлични заложби! Сихди, който изрича една такава съответстваща преценка, трябва да има душа!
— Определено! И това е то, което по-нататък трябва да ти кажа. Ханнех заръча да те помоля да не се съмняваш повече в съществуването на нейната душа.