— Надявам се.
— Ще съм любопитен по-късно да ми разкажете. Веднага ще дам необходимите заповеди.
— Но ще помоля при изпълнението да се съблюдава най-голяма тишина! И после, признавам, изпитвам глад и жажда.
— И на това зло ще се намери веднага решението — засмя се той доволно..
Десет минути по-късно всички присъстващи седяхме на студено лахм мишви[260], а четвърт час след това кол агаси доложи, че командата е готова за потегляне. Камерхерът не се възпротиви на тръгването с нас. При шейсет души конвой се чувстваше сигурен. Но ако знаеше каква роля му бях отредил, вероятно щеше да предпочете да си остане в Хиле. Амуд Махули, напротив, се радваше като дете на планирания удар.
14. Отново в кулата
Потеглихме и заварихме малката конна дружина вече да ни чака вън пред портата. Застанах начело с кол агаси и камерхера. Едва бяхме напуснали града и офицерът се осведоми за заповедите ми.
— Ти, ефенди, си муширът[261] на нашата войска — каза той, — а аз съм ферик пашата[262]. На теб всички трябва да се подчиняваме, но и мен трябва да ме слушат моите шейсет мъже. Ние ще се бием доброволно и до един сме готови да скочим за теб в огъня. Кажи само какво да правя и как да се държа!
— На първо време трябва бързо и незабелязано да стигнем до Бирс Нимруд — отговорих му аз.
— Незабелязано? Тогава ще е по-редно да се отбием от този път.
— Вярно, но може би ще попаднем на лош терен, което е опасно за краката на конете.
— О, не! Имай предвид, че тук е нашето учебно поле и ние познаваме всяка стъпка. Ако враговете имат на ума си евентуално нападение, то ще го очакват откъм града. Нали?
— Действително.
— Те следователно ще насочат своята бдителност в това направление и ето защо ние трябва да приближим от друга страна. За тая работа ще притурим най-много пет минути. Устройва ли те да опишем една малка дъга?
— Да.
— Ела тогава и разчитай на мен! Твоите жребци няма да се препънат нито един-едничък път. Ще яздим като по някоя равна суфра[263].
Той се отклони от пътя надясно и трябва да призная, че не беше преувеличил по отношение познанията си за местността. Същевременно не оставяше разговорът да замре.
— Сещам се за старата поговорка, дето казва: «Съдбата обръща сетрето на човек три пъти на ден — веднъж сутрин, по пладне още веднъж и вечерта пак.» Ама твоето май се обръща още по-често, а именно два пъти и през нощта.
— Как тъй?
— Защото през тази нощ си бил пленен, пък сега самият искаш да ловиш пленници. Така също ти беше и мой пленник, но само след кратко време се освободи, и то без да питаш някого за разрешение!
— Една поговорка в моето отечество казва: «Който много пита, бърка пътя.» В случая би трябвало да се каже: «Който много пита, няма да прехвърли дувара.»
— Да, този скок през дувара! Да беше видял погледите, когато прелетяхте отвъд! Такъв скок никой от нас не би дръзнал да направи! Ние нямаме калпави коне в полка, но ездачите не са добри. Свободният бедави язди много, много по-добре от нас. Ако имах само един батальон, как само щях да науча хората си да яздят! Щяха да летят като соколи! Но толкова далеч няма кога вече да стигна в моя живот. Късметът никога не е бил благоразположен към мен!
— Не се ли чувстваш щастлив?
— Как може да бъде човек щастлив, когато по пет месеца не получава никаква заплата. Падишахът е най-великият и прославеният, най-богатият и мъдрият владетел от всички царства, ама — ти няма да ми причиниш мъката, като издадеш думите ми! — неговото богатство си остава при него, не идва при нас, а мъдростта му се простира по цялата земя, но не и в нашите джобове.
— От какво преживяваш тогава, след като заплатата ти се бави толкова дълго?
— Изобщо не преживявам, а гладувам, защото си обичам харема, децата и децата на децата и им давам трохите, които събирам от килимите на моите началници, доброволно гладувам само и само те да са сити!
— Значи твоите началници имат хляб?
— Ох, не само хляб, а също месо и изобщо всичко, което им сърце пожелае! Трябва да знаеш, че потокът на заплатите се спуска отгоре надолу, но стига само до бинбашията. Там обикновено секва и само ако полкът се възбунтува, се отваря един малък шлюз, ама и той скоро бива пак затворен. Ех, да, ако стигна някога до бинбаши, то на мен и моя дом, комуто принадлежи цялото ми сърце, веднъж завинаги ще се оправи положението!
— Голяма ли е челядта ти?
— Имам двама синове с техните жени и две дъщери с мъжете и децата им. Имам още собствената си майка и също майката на моя харем. Това прави единайсет човека, които трябва да крепя с мизерната заплата, дето я получавам от дъжд на вятър. Аллах дано даде скорошно подобрение!