— О, сихди, щом ме счита за най-добрия мъж на земята, нямам нищо против тя да притежава душа. Вярно е… хм, сихди, нали душата е нещо вътрешно? Тя е напъхана в тялото?
— Да.
— Тогава нека си остане затъкната вътре! Има обаче души, които допускат и външно да се видят и чуят, а такива неща аз не обичам!
— Ханнех, изглежда, също го знае, защото ми възложи още едно поръчение.
— Какво?
— Ако повярваш, че има душа, тя щяла да си остане затворена във вътрешността.
— Машаллах! Как се радвам, задето пожела да говори с теб! Ти знаеш, сихди… ама ти не може да го знаеш, защото още не си притежател на женска шатра, но аз ще ти кажа, че когато душата на една жена напусне вътрешността й, то нейното лице приема много опърничави черти, а гласът й става повелителен. И тогава, тъкмо тогава твърди, че все има право! След като ти обаче сега ми носиш тая хубава вест, съм убеден, че при завръщането си и аз също ще имам тук-таме право, а не все двамата. Натовари ли те тя с още нещо?
— Да.
— Кажи ми го! Твоите думи са като слънчеви лъчи, които стоплят даже гърба на крокодил. Готов съм да чуя всичко.
— За мен то не е достатъчно. Това, което имам още да ти кажа, е толкова полезно за теб, че трябва да ми дадеш също думата си винаги да го съблюдаваш.
— Чуй, сихди, настроението на моето сърце в този миг е изпълнено с благодат за теб. Давам ти обещанието, което искаш от мен.
— Добре. Вярвам ти. Ханнех иска винаги да действаш предпазливо.
— Че аз постоянно си го правя! — врече се хаджията.
— Не е вярно.
— Не? Що за твърдение е това! Не беше ли умно от моя страна, че се оставих да бъда избран от теб за приятел и закрилник? И не беше ли много предпазливо от моя страна, дето си подбрах точно жената, която е най-великолепната пъпка по цъфтящото дърво на жените? Мога ли да имам по-добра съпруга от тази най-отлична сред всички майки, притежаващи синове?
— Не. И тъй като ти в тези два избора доказа една толкова голяма предпазливост, то се надявам, че и при други случаи ще проявиш същото внимание. Ако ли не, ще ти припомня думата, която днес ми даде. Понякога ти си малко по-разпален, отколкото се налага.
— Аз? Сихди, ти не ме познаваш! На мен ми се струва, обратно, че много често съм бил твърде студен и муден.
— Тогава ще ти напомня многобройните случаи, когато е трябвало да те смъмрям!
— За което си нямал никаква причина. Трябва ли да обърна страхливо гръб на някоя опасност? Не трябва ли при оскърбление да посегна към силяха и… оо, тук се сещам нещо, аз го взех със себе си.
— Го? Кого или какво имаш предвид?
— При нашите по-раншни пътешествия аз винаги го носех окачен на пояса си. Ще ти го покажа.
Знаех какво имаше предвид Халеф, а именно камшика от хипопотамска кожа, за който винаги толкова бързо се залавяше — от време на време за моя радост, но и също в наш ущърб. Той разгъна един навит на руло каик, измъкна камшика, размаха го във въздуха и продължи:
— Да, това е той, водачът на уважението, бащата на послушанието, дарителят на ударите! Него трябваше аз непременно да взема. Когато нито думи, нито знаци помагат, той е посредникът между моето доброжелателство и гърба на зложелателя. Онова, което никаква молба и никаква заповед не постига, е свършвано от сладкото съзнание за притежаването на кожа, която се разпуква под милувките на тоя курбач.
— Увий си го пак, Халеф! Ще го употребяваш само тогава, когато ти дам заповед за това!
— Сихди, по тоя въпрос още ще говорим.
— Не! И Ханнех е на същото мнение.
— И мнения ли е имала тя, когато е приказвала с теб? Виж, сихди, когато жените още са нямали души…
— Стига! Те винаги са имали такива.
— Чуй, това ти все пак не можеш да знаеш. Едва когато и ти се сдобиеш с някоя прелестна господарка на твоето сърце, ще ти разреша…
— Драги Халеф, та аз си имам! — уверих аз, прекъсвайки го.
Той отстъпи две крачки назад, поприведе се, погледна ме — аз седях до огъня — смаяно в лицето и попита:
— Какво… какво… имаш… ти?
— Една притежателка на моето сърце.
Тогава дребосъкът изтърва от объркване камшика и извика:
— Не може да бъде! Ти да имаш… да имаш умението да притежаваш водителка на твоя живот?
— Че защо не?
— Сихди, позволи да седна! Вестта за твоята така съвсем неочаквана жена ми подкоси коленете, чувствам ги да треперят.
Той седна, заоглежда ме удивено от главата до краката, стъкми най-сериозната от своите физиономии, после се изкикоти гръмко и каза: