— Бил е пишкхидмет баши.
— Той ли? Значи нападението над неговия керван е успяло?
— Да. Всичките му придружители са били намушкани.
— Аллах! Ама и той сам си е виновен, защото не зачете нашето предупреждение! Този мъж е голям страхливец, скимтеше като някое дете, в чиято уста живее ваджа снен[269].
Когато му бе отредено мястото, дойдоха при мен да проверят дали съм все още здраво вързан, а после отново мина дълго, дълго време, докато Сефира и малкият се върнаха за повторната смяна на костюмите. Съзнанието да се пъхна пак в собствените си одежди ме възрадва и успокои толкова много, че блажено задрямах и спах, додето двамата влязоха преди малко. Бях много ядосан, че ми разбутаха съня, и не счетох за необходимо да ги оставя в неяснота относно моя гняв. Сефира стана груб и ето как се случи, че не се разделихме в душевно разбирателство и аз му споменах за моя курбач. След известно време отекна изстрел. Който стреля, той е въоръжен, той е враг. Един въоръжен враг тук във вътрешността на Бир Нимруд можеше да си само ти и аз викнах името ти, при което ти разбра къде да ме търсиш. Тъй, сега знаеш каквото искаше да знаеш и нека не бавим повече удоволствието на Сефира да ни види така хубаво събрани заедно. Впрочем току-що забелязах, че ситният ме е ограбил. Аз ще помоля най-учтиво моя камшик да му съобщи с цялата си любезност, че шивачът на дрехите ми е изготвил пояса и джобовете не за други хора, а единствено за мен. Ела!
Когато стъпихме в помещение номер пет, камерхерът клечеше в ъгъла като някоя подплашена птица и ни посрещна с вайкане.
— Хвала на Аллах, че най-сетне се появи, ефенди! Бях принуден да изтърпя смъртен страх!
— Защо? — попитах.
— Сефира ме засипа с ужасни закани.
— Кой те е карал да говориш с него! Той все пак не можеше да те види!
— Но ме чуваше!
— Ами да си беше стоял тихо!
— Имаш право. Но когато съзнанието му се върна, попита дали има някой тук и аз му отговорих. Оттогава непрекъснато ме измъчва със заканата, че щяло страшно лошо да ми провърви, ако не съм го развържел по време на твоето отсъствие.
— И това ти вдъхна страх? Можеш да бъдеш убеден, че този човек е напълно безопасен!
На първо време Халеф отдели внимание само на своя лежащ на земята двойник. Той се изправи наперено пред него и заговори:
— Разреши да те поздравя, обични приятелю на моята душа! Аз съм безкрайно разположен към теб, макар че всъщност не би трябвало да ти говоря, защото твоята неблагодарност ме хвърли в една толкова голяма печал. Сигурно знаеш какво искам да кажа?
Мъжът премълча и не се помръдна.
— Ти мълчиш? — продължи Халеф. — Сихди, бъди така добър и освети чара на неговия лик! Имам желание да се ободря със сърдечността на неговата усмивка.
Когато се отзовах на тази подкана и оставих светлината на свещта да падне върху лицето на малкия, без самия да се вглеждам внимателно, Халеф възкликна:
— Какво е това! Как е паднал?
— От моя удар.
— Тогава ти си го пребил! Това е лицето на мъртвец.
Разгледах мъжа по-внимателно. Долната му челюст беше силно провиснала, очите лежаха в орбитите си изцъклени и неподвижни. Разтърсих го и когато това не доведе до резултат, го прегледах грижливо.
— Жив ли е? — попита Халеф.
— Не, мъртъв е — бях принуден да потвърдя, като се изправих.
— Тогава е станало точно както казах, ти си го пребил. Твоят удар е бил разчетен за по-здрав мъж, ти си замахнал твърде силно. Но не гледай така сериозно! Аллах е бил този, който е водил твоята ръка. Ти не си убиец, а мъстител на неговите дела. Кой стреля преди малко?