— Сега трябва да излезем, за да заловим и хората на спипания вече предводител.
— Да, ще го сторим! Как ще бъдат запленени, като видят двама храбри мъже като нас да се появяват! През тая дупка ли ще изпълзим?
— Не. Ще минем горе през ходника, за да излезем в гръб на контрабандистите. Но преди това ще си подсигурим Сефира още по-надеждно отколкото сега.
— По какъв начин?
— Ще го вържем така, че да се задуши веднага щом направи опит да се освободи. Носете го след мен!
Халеф и камерхерът го довлякоха в средното помещение. Аз спуснах решетката и тикнах резетата. След това потърсихме подходящо въже и като го намерихме, облегнахме Сефира на прътите и го вързахме здраво за тях. Въжето опираше плътно на гърлото му и при едно по-голямо усилие да се освободи, щеше да се задуши.
Като свършихме с тая работа, аз се обърнах към камерхера, който при нашето намерение само можеше да ни пречи.
— Сега отиваме да заловим хората на Сефира. Знам, че жадуваш да си отмъстиш. Ти се нарече извънредно храбър воин и ние много се радваме, че със своята храброст значително ще улесниш нашата победа.
— Да — наблегна и Халеф сериозно. — Един такъв герой като теб ни е много необходим, защото куршумите масирано ще летят в едната и другата посока.
— Летят…? — стъписа се страхливецът.
— Разбира се.
— То… то… тогава… това ще е една много… много красива битка и аз наистина съжалявам, че няма да мога да участвам. Нали виждате, че не съм въоръжен.
— Тогава остани тук и чакай, докато дойдем да те вземем!
— Бере-и-Худа! (За Бога!) — извика персиецът ужасен. — Да остана сам при Сефира? Ами ако междувременно се случи нещо?
— Тогава просто се доверяваме на твоята изпитана храброст, с която победно ще преодолееш всяка опасност.
С тези думи го оставих и посегнах към свещта, за да тръгна пред Халеф. С удоволствие бих се поогледал из помещенията, но засега трябваше да се откажа. Преминахме от номер три в номер едно, където видяхме стъпалата, водещи нагоре до ходника. Понеже не бе изключено там да се намират довереници на предводителя, угасих свещта. Изкачвахме опипом стълбите — аз начело, после Халеф и след него персиецът. В ходника беше напълно тъмно, но далеч пред нас се виждаше светло петно. Това беше входът, който стоеше отворен. Поисках да продължа бързо и безшумно нататък, но се натъкнах на лежащи по пътя предмети. С опипване установих, че бяха чували, сандъци и пакети, сиреч внесените контрабандни стоки.
— Бих желал да знам — прошепна ми хаджията — защо разбойниците са задръстили така ходника с тези неща! Можеш ли да се досетиш?
— Не.
— Защо не са ги смъкнали веднага по стълбището?
— Защото не всички членове на контрабандистката шайка трябва да знаят помещенията там долу и пътя, който води към тях. На повечето от тях този ходник вероятно не е известен. Те имат право да пристъпват в руините само до определена точка, до която отнасят пакетите. Малцина други познават ходника, повече нищо, и донасят нещата в него. И накрая има сигурно само няколко души, които знаят за долните камери. Те свалят стоките долу и навярно според случая биват посвещавани и в други тайни. Така мисля и сигурно така и става…
Но ходникът беше само привидно запречен. Установих, че отляво покрай зида е оставена тясна пътечка. По нея се запримъквахме бавно към входа. Споменатата светлина ставаше все по-ярка. Видяхме, че вън междувременно бе настъпил денят. Времето беше минало по-бързо, отколкото долу бяхме забелязали. В един момент ми се стори, че чувам говор. Спрях и се заслушах. Да, откъм входа се донасяха приглушени гласове. Продължихме безшумно нататък и заобикаляйки един куп пакети, видяхме говорещите. Бяха трима мъже, които, наклякали по земята до входа, зяпаха навън на откритото и усърдно ръкомахаха. Явно нещо ги бе хвърлило във възбуда. Колкото отивахме по-близо до тях, толкова по-разбираем ставаше техният разговор. Накрая между тях и нас се намираха само два сложени един върху друг чувала и тогава чух единият да казва:
— Не, не бива сега да слизаме при него. Знаете, че неподчинението се наказва със смърт!
— Но едно такова неочаквано събитие е изключение! Може би после ще ни накаже тъкмо защото не сме му доложили!
— Давам ти право — съгласи се с него третият. — Какво изобщо ни е грижа за тези гхазаитски кучета? Май са турили око само на тях!
— Опасявам се, че също и на нас за съжаление — отвърна вторият.
— Защо мислиш така?
— Защото асакерите не се отдалечават. Те държат мястото под такова обкръжение, че ни един-едничък не може да се измъкне. Предполагам, че намерението им е насочено не само към гхазаите, но и към нас. Та ето защо предлагам да уведомим Сефира въпреки строгата му заповед.