Дадох изстрелите бързо един след друг и четиримата контрабандисти рухнаха с пронизителни крясъци. Толкова по-тихи бяха другите. Те никога не бяха виждали и чували четири изстрела да излизат в такава бърза последователност от една цев — това излизаше извън тяхната представа. Халеф се възползва от слисването им, за да ги поучи по свойствения си маниер:
— Защо кьорите очи и зеете зурли? Пушката на ефендито е магическа кремъклийка, която може в продължение на хиляда години непрекъснато да гърми, без да му е нужно да я пълни. А че никой от куршумите не отива нахалост, забелязахте. Всички, които бяха тук в руините, се намират в наша власт. Вие трябва да се предадете, защото срещу магическата пушка нищо не можете да направите. Ефенди, я им покажи колко бързо излизат един подир друг куршумите ти и колко сигурно с тях улучваш!
— Да, те ще видят — отговорих. — Още единайсет от тях стоят прави. На всеки от двайсет и двата крака ще пратя по един куршум!
Насочих пушката и в същия миг те наклякаха, държейки дрехи или ръце пред краката си, и закрещяха с все глас.
Всички очи бяха отправени към нас и затова не забелязаха какво ставаше долу пред руините. Кол агаси беше чул изстрелите. Той или ме беше разпознал въпреки разстоянието, или си бе казал, че тези изстрели означават битка. Където се бият хора, там има врагове, а врагът на контрабандистите можех да бъда само аз. Той трябваше да ми се притече бързо на помощ и бе дал заповед на хората си да изкачат руините. Те идваха бързо нагоре. Страхливо наклякалите зад тухлените отломъци контрабандисти не ги забелязваха. Кол агаси беше достатъчно умен да заповяда на своите асакери да се катерят в широк фронт, така че нямаше никаква пролука за измъкване.
Четиримата ранени вдигаха голяма олелия — вайкаха се и ругаеха на един дъх. Ние не обръщахме внимание на оскърбителните им викове. Нехранимайковците бяха страхливи. Надарени с необходимата ловкост за контрабандата и промъкването, те бяха лишени от склонност към храбри дела и това навярно бе и причина Сефира да вербува бедуини за нападението на Карван-и-Пишкхидмет Баши. За да прикове по-здраво вниманието им към нас и не им предостави време да погледнат назад, хаджията им дръпна едно конско, в което им доказваше, че те са утайката на човечеството, докато ние сме най-безукорните герои. Той постигна напълно целта си, защото още много преди да бе свършил, Амуд Махули вече стоеше пред развалините, зад които клечаха контрабандистите. Ето защо Халеф се прекъсна сам и се обърна към мен:
— Асакерите са тук! Принуден съм за жалост да прекъсна думата си по средата. Сега отново идваш ти наред. Говори нататък!
— През ум не ми минава. Един знак от моя страна е достатъчен.
Стоящият зад контрабандистите кол агаси държеше очите си въпросително отправени към мен и аз му дадох знак. Той извика някаква заповед и войниците му се нахвърлиха върху контрабандистите, които толкова се уплашиха от внезапното нападение, че не им хрумна да се бранят. Нашата помощ не беше необходима, можехме да останем като зрители по местата си. На подвижния като живак хаджи не беше възможно, наистина, съвсем да се въздържи от участие.
— Там, в ходника, видях да лежи един хабл[272] от палмови влакна — каза той, — с който можем да вържем разбойниците така, както жените редят фурми по сиджими. Ще ида да го взема.
Отиде вътре и донесе цял куп върви, ремъци и въжа, които занесе на войниците. Беше възхитително да се гледа по какъв начин ръководеше и надзираваше връзването на опърничавите пленници. Като свършиха с това, нашите хора ги отведоха в дълга върволица, вързани към общо въже. Ранените трябваше да бъдат носени. Тримата мъже, които бяхме надвили с изненада при входа, бяха присъединени към отведените. След като «транспортът» се бе раздвижил, кол агаси пристъпи към мен и се осведоми:
— Ефенди, как ти беше възможно да дойдеш тук горе? Когато тръгна от нас, ти се отдалечи към другата страна на руините. Бях много удивен, когато те видях тук.
— Веднага ли ме позна?
— Да. Ние бяхме заели така плътно подстъпа за насам, че няма как да си се промушил през нашите редици!
— Може би по-късно ще ти разкажа как съм прелетял до Бирс Нимруд.
— Прелетял? Не, не си прелетял. Тук съглеждам един вход. От другата страна вероятно има друг, който ти е бил известен. Оттам си влязъл и през вътрешността си излязъл тук.
— За това по-късно! Сега ми кажи как ти се удаде да заловиш гхазаите!
— Стана по най-простия начин. Ние ги наблюдавахме, докато персиецът, дето е приятел на санджаки, свърши с тях и се отдалечи. Мислех, че си му раздробил ръката, но раняването явно не е било толкова сериозно, защото той я беше превързал, наистина, но можеше добре да употребява пръстите.