— Да, той и на мен представи доказателство за това.
— Когато се махна, гхазаите също се стегнаха за потегляне. Конете и камилите на Карван-и-Пишкхидмет Баши се бяха паднали като плячка. Ако ги оставех да възседнат животните, съществуваше опасност някой да се измъкне. Затова не биваше да допусна работата да стигне чак дотам. Събрах набързо част от хората и ги нападнахме толкова неочаквано, че те се изплашиха както контрабандистите тук. Неколцината, понечили да се отбраняват, повалихме с приклади. Толкова лесно се справихме с тях, че почти се учудих. Вярно, не се размина без дандания и контрабандистите бяха предупредени. Трябваше следователно незабавно да запълня пак линията на обкръжението, за да направя бягството им невъзможно. Те скоро откриха, че са обградени, и се изтеглиха на височината, откъдето не се решиха на атака. Какво се случи после, знаеш. Ти беше осведомен за броя на тези хора и ми постави условие да не допусна никой от тях да се измъкне. Персиецът и още един мъж липсват, но не вярвам ние да сме виновни. Напротив, аз съм убеден, че не им е било възможно да се промъкнат през нас.
— Не се кахъри за възнаграждението си! Тези хора ние самите заловихме.
Угриженото лице на стария офицер изцяло просия. Около устните му заигра лукава усмивчица и той рече:
— Тогава ще се осмеля да попитам някой изплъзнал ли се е, ефенди?
— Всички са в ръцете ни.
— Следователно условието ти е изпълнено?
— Да.
— Понеже току-що спомена думата възнаграждение, сигурно няма да ми се разгневиш, дето и аз мисля за него. Или ще ми се разсърдиш?
— Да ти се разсърдя? Не! Ти без съмнение имаш правото да ми напомниш за моето обещание. Друго нещо е, разбира се, дали вярваш, че мога да го изпълня.
— Дано даде Аллах!
— Хмм! Май не изглеждаш особено убеден?
— Прощавай, ефенди! Ти си прочут мъж, стоиш под сянката на падишаха — Аллах да го благослови! — и можеш да пишеш доклади, които сераскерът чете. Аз забелязах също как приятелски разговаряше с теб пашата от Стамбул. Та значи съм убеден, че твоите слова и предложения ще бъдат добре зачетени и взети под внимание по високи места на правителството, ама… ама… ама…
— Какво, ама…?
— Аз сега веднага да стана бинбаши, това… това… това…
— Говори нататък, де!
— Това не можеш да направиш!
— Защо?
— Първо, ти си християнин, докато висшите офицери, които трябва да решат моя въпрос, са мохамедани.
— Хубаво! Второ?
— Второ, твоето влияние не може да подейства на момента, защото докладът ти още не е в ръцете на сераскера.
— Ако това са всичките ти съмнения, то работата с бинбашията не стои зле. Аз никога не давам обещание, за което не съм убеден, че ще мога да го сдържа. От сераскера днес не се нуждая. И тъкмо защото съм християнин, можеш да разчиташ на моята дума! Аз ти казах: «Ако никой от трийсет и петимата мъже не се изплъзне, веднага ставаш бинбаши.» Каквото казах, си остава в сила!
— Аллах! Имай предвид, ефенди, че никой не се изплъзна!
— Имам го предвид.
— Значи сега би трябвало да съм бинбаши!
— Ти си такъв.
— Но аз не виждам и усещам нищо подобно.
— Тогава чети и ще ти стане ясно!
Извадих от джоба получената от Осман паша грамота и му я дадох. Амуд Махули я взе и започна да я чете, разчитайки мъчително писмените знаци. Бях очаквал шумен, възторжен порив на радост, но се видях разочарован. Когато свърши с четенето, той остана неподвижен, забил нямо поглед в земята. После по тялото му премина конвулсивен трепет, сякаш е потиснал изхълцване, но от очите му се затъркаляха едри сълзи по загорелите мършави страни. След това се смъкна на колене, сключи ръце, издигна ги нагоре и поде молитва:
— Слава на Аллах, Господаря на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден. Пред Тебе се прекланяме и от Тебе очакваме помощ. Води на Правия път, пътя на тези, които си благословил, не пътя на заблудените и заслужили Твоя гняв.[273]
Това беше първата сура на Корана, свещената фатиха, Отварящата, Началото, наричана също Умм ел Китаб[274].
Тя е, както при нас «Отче наш», главната молитва на мохамеданите и се счита, че е добре да се чете преди всяка друга молитва. После той продължи:
— Благодаря ти, о, Аллах, че се смили над мен с твоята благословия! Тъмно беше в моята душа и мрачно в сърцето ми. Морето на горестта ме окръжаваше от вси страни, а талазите на кахърите ми стигаха до устните. Аз те умолявах, ала ти като че не се вслушваше в мен, виках те, но ти не искаше да дойдеш, така мислех. Ти обаче си виждал моята несрета и добре си доловил словата ми и само си изчаквал, докато дойде подходящото време да се изпълни решението на твоята доброта. Сега мигът на щастието настъпи, твоята любов се смили над моите вопли и ме обсипа с милост. Сега аз лежа пред теб и отправям взор към твоето велелепие, за да мълвя благодарност, която да се възкачи до твоето небе. Ти стори за мен нещо велико. Да бъде възхвалено името ти и възславена твоята блага воля во веки веков! Амин!