— Че къде?
— Бяха свободни.
— Тогава ти пак си извършил някое от твоите своеволия. Халеф, Халеф, ти никога няма да се промениш!
— Ох, сихди, не пожелавай да стана друг! Та нали цялото ми сърце принадлежи на теб и ако това не бива да стане така, то ще трябва да те лиша от любовта и приятелството си, които красят и моя, и твоя живот. Моля те да повярваш, че аз съм си точно такъв, какъвто трябва да бъда. Ако смяташ, че съм извършил грешка, то се лъжеш.
— Но ти очевидно си освободил ръцете на главатаря на престъпниците?
— Само за миг.
— Защо?
— Исках да отмъстя за теб.
— Било е погрешно. Знаеш какво мисля за отмъщението. Един християнин никога не си отмъщава.
— Тогава няма да говоря за отмъщение, а за наказание.
— Ако някой човек трябва да бъде наказан заради мен, то аз мога да определя това, не ти. За какво всъщност искаше да го накажеш?
— Задето те е вързал там горе в хабса така сгърбен. Това трябва да ти е причинявало болки, които аз исках сега да го накарам и той да почувства. Ще се съгласиш, че си го е заслужил!
— Признавам, само че не биваше да действаш без мое разрешение.
— Ти отсъства твърде дълго, а в мен напираше желанието час по-скоро да засвидетелствам благодарността си на твоя мъчител. Ето защо наредих да му развържат ръцете от гърба, за да го вържа точно както той теб е бил стегнал. Идеята беше добра, няма как да не я одобриш.
— Това е твое мнение, не мое. Та му развързахте значи ръцете и той веднага ги е пуснал в употреба?
— Действително. Диването му с диване не притежаваше достатъчно присъствие на духа, за да съзнае, че това му е забранено. Раншният кол агаси и сегашен бинбаши му каза при освобождаването на ръцете няколко думи, които повдигнаха у него омразни чувства. Той вкопчи пръсти в гърлото на нашия спътник, събори го на земята и така му притисна жилите, че лицето му прие боята на Бурната ел Кастар[290], с каквито европейците удължават главите си при големи празници. Хвана ни голям страх за нападнатия, който искаше да напусне удобствата на своето земно съществование. Сефира се беше заловил за него здраво като някоя пустинна бълха, впила се в пръста на босия странник. На няколко мъже се отвори доста работа, докато го изтръгнат въпреки ранената му ръка. Той беше веднага вързан, както бях възнамерявал. Изразите, които чухме от него, не мога да ти предам. Той и сега още ругае с пълно гърло. Чуваш ли го? Хайде ела нататък! Надявам се, че ще ми позволиш най-сетне да му разясня своята гледна точка, но не относно неговата гледна точка, а по чувствителните точки, на които седи; Крайно време му е да узнае, че най-приятни са усещанията, възприемани именно от споменатото място.
Халеф съпътстваше думите си с изразителни жестове, за да ми разясни нагледно дълбокия им смисъл, и крачеше пред мен към мястото, където седеше Сефира. Този беше вързан в такава прегъната поза, че човек би помислил, че не може да си поеме дъх. Но въпреки това той ревеше като неразумно същество и бълваше проклятия и закани — едните направо възмутителни, а другите при неговото безпомощно състояние смехотворни. Като ме съгледа, извиси глас до фалцет и ми закрещя «благопожелания», които буквално ме отхвърлиха назад. Избилата по устните пяна и кръвясалото око придаваха на и бездруго противното му лице скотски израз. Пред себе си нямах човек, а някакво неизразимо низко, вулгарно създание, с което трябваше да се отнеса по подобаващ начин.
— Халеф, налагай го, докато млъкне! — извиках негодуващо. — Налагай го, където завърнеш!
— Хамдулиллах! — изликува Халеф. — Най-сетне, сихди, ти дойде акълът! Твоята заповед ме изпълва с неземно блаженство. Аз така ще му насека нишката на речта, че няма да може да намери разхвърчалите се парчетии и с най-силната наддара[291]!
Едва го беше казал и ударите заплющяха толкова плътно и крепко, че налаганият издаваше вече не гневни, а жалобни звуци, но Халеф не престана, докато не замлъкнаха и те. После ме попита, милвайки любвеобилно камшика:
— Да продължа ли с това убедително обяснение, или е достатъчно?
— Достатъчно е!
— Но само засега, само временно, това те моля!
— И аз го изисквам! — намеси се Амуд Махули. — Погледни, ефенди, как ме подреди! Той имаше твърдото намерение да ме удуши, лежах под него като някое агне под ноктите на пантерата и ако това още не е достатъчна причина за най-голяма строгост, то неговите хулещи Аллах слова трябва да пуснат камшика в движение, докато легне мъртъв на земята!
При тези думи той ми показа раздърпаната си коса, разкъсаната униформа и изподраното гърло, което още кървеше.