Когато бях яздил може би час, насреща ми се зададе конен отряд. Беше Осман паша в съпровод на няколко офицери, подофицери и куриера, който му бяхме пратили. Като стигна до мен, той ми подаде ръка, усмихна ми се и каза на немски:
— Имали сте успех, както чух. Аз веднага се качих на седлото, за да ви изпълня желанието. Нещата в Хиле отидоха толкова далеч, че мога да си позволя да отсъствам няколко часа. Всичко гладко ли протече?
— Ако не гладко, то поне за мое най-пълно удовлетворение. Пленихме цялата шайка.
— Също персиеца, когото наричат Сефира?
— Да.
— Но се иска преди всичко да имаме и доказателства срещу него!
— Толкова убедителни, че той вече получи бастонадата.
— Наредили сте да го бият? Ако беше някой друг, не вие, щях да го питам дали притежава право за това.
— Тук искам веднага да призная, че когато потеглях, хората ни тъкмо възнамеряваха да въздадат бастонадата на петнайсетимата пленени гхазаи.
— На един път петнайсет души? И без съдебно разрешение? Скъпи приятелю, ще можете ли да отговаряте за постъпката си?
— Да отговарям? Ха! Не се намираме в Стамбул, а сред разбойници и убийци, посред население, което въпреки наличните шериат[299] и Мюлтека ел бухур[300] все още процедира само по своя обичай: око за око, кръв за кръв. Съдебно разрешение? Как стоят нещата с тукашните съдии, знаете също така добре като мен. Та нали вашето присъствие касае именно тези безобразни порядки. И дали мога да отговарям за постъпката си? — Плеснах длан по пушката си и продължих: — Ето, тук се крие моята отговорност. Който иска да я има, може и ще я получи! Аз трябваше да газя в нравствена мръсотия, която е просто ужасна, и ако съм се отнесъл с нея не като изрядна вещ, а точно като с мръсотия, то това си е мое човешко право. Впрочем, като говоря за «изрядна вещ», да не пропусна да спомена, че намерих не само мръсотия, но открих и една съкровищница, чиято стойност трябва да се оценява със стотици хиляди.
— Съкровищница? Какво имате предвид?
— Имам предвид думата буквално, а именно една състояща се от няколко помещения хазна, в която са струпани всевъзможни видове контрабандна стока. Има също много пари, накити и скъпоценни камъни.
— Какво говорите? Това ще е навярно складът на контрабандистите?
— Нищо друго.
— Но тогава вие сте намерили находка, нямаща равна на себе си! Как я подхванахте тая работа? Как се случи всичко? Хайде, разказвайте моля ви!
Направих му изчерпателен доклад, но без да споменавам за тайната лига на силлан и отношението ми към тях, нито пък своите сведения, заключения и намерения. Сметнах едно такова съобщение не само за ненужно, но и даже за неразумно, защото можех да имам по-нататъшен успех единствено ако останеше премълчано, че за мен работата на Сенките вече не е пълна тайна. Въпреки това вниманието му нарастваше от минута на минута. Той често ме прекъсваше с израз на удивление. При откриването на единайсетте трупа и костите така живо се постави в моето положение, че самият пребледня, а когато накрая разказах, че изпълнен с възмущение от това клане съм побързал да се върна и съм дал заповед да наложат убийците, извика:
— Правилно, хер, правилно е било, много правилно, аз самият щях да постъпя по същия начин! Пердах е трябвало да получат тези кучета, здрав пердах, и то веднага! В това отношение сте действали изцяло по мое виждане и ако видя, когато отидем сега там, че по тялото на някого от тези негодяи има място за още един удар, ще си го получи. Този Сефир е истински дявол. На неговата съвест тежи и подведеният санджаки и ви казвам, че няма да се съобразя с никаква международна конвенция и в качеството му на персийски поданик да го изтърва от ръцете си. Много-много няма да му се церемоня. Той ще бъде обесен, та ако ще да беше брат на шах-ин-шаха! Такива изчадия са напуснали човешкия род и трябва да бъдат третирани като бестии. Сега да побързаме да стигнем!
Поисках да отведа генерала най-напред до мястото, откъдето бях слязъл с камерхера. Но той не склони и каза:
— По-напред искам да видя Сефира, гхазаите и контрабандистите. Имам желание да си разменя някоя и друга дума с тях!
По лицето му беше залегнал израз на такава решимост, че не бих заложил и един пиастър за техния живот. Той беше като неумолимо въплъщение на израза «Fitat iuatitia!»[301]
Когато «по-раншният кол агаси и сегашен бинбаши» ни видя да идваме, нареди на войниците бързо да се строят. Пашата едва им обърна внимание. Даде знак с ръка за «Остави!», скочи от коня и пристъпи към Сефира, който вече не беше вързан в сгърчено положение, а беше проснат на земята в цял ръст.