— Добре, достатъчно засега — прекъсна ме Осман, долавяйки възнамеряваното от мен сравнение. — След това ще ме осведомиш подробно. Сега ми стига, че се застъпваш за него. Ти прехвърляш на него заслугата за откриването на това място, но ти самият си човекът, на когото го дължим. Аз следователно ще взема под внимание твоето приятелство и усилията ти за него, както ти желаеш и го заслужаваш. Но за възстановяването на неговата загуба се нуждаем от пари. Не каза ли, че имало и такива?
— Да, там, в раклата. Ела, моля!
Извадих ключа и я отворих. Това беше мигът, когато смайването на генерала стигна връхната си точка. Мина доста време, преди да съумее спокойно да разгледа и проучи съдържанието на стария сандък. Той оцени най-напред парите. Сумата беше много висока. После се зае с накитите и камъните.
— Не мога достатъчно да се надивя! — извика. — Тоя Сефир трябва да е бил убеден, че откриването на това място е абсолютно невъзможно. Нямах си понятие, че контрабандата се върти с такъв широк размах и че е толкова доходен занаят. Бих желал да знам дали мошеникът е трупал тук цялото си състояние, или има и още такива хранилища!
— Може би ще научим нещо по въпроса от някого от пленените контрабандисти. Не мисля, че Сефира е единственият «предприемач» от тоя сорт. Вестителят, когото той вчера, или по-точно снощи, изпрати до санджаки, вероятно също е вземал участие. Може би компанията е оглавявана от инвеститори и високопоставени хора. Аз си имам моите предположения.
— Които ще те помоля да споделиш с мен. Колко добре, че никой освен вас не е намерил това място! Той нямаше да каже нищо. Изкушението да си присвоиш тези неща е почти непреодолимо!
— За нас не! — вметна Халеф. — Позволявам си само съвсем късата забележка как би се зарадвала Ханнех, щастието на моя живот и най-велелепната роза сред всички цветове на цветното царство, на гривната, дето лежи там до дясната ти ръка. Нека ти каже сихдито!
— Коя гривна? Тази? — попита пашата.
— Да.
— Ханнех се казва повелителката на твоя харем?
— Да. Тя е блаженството на моите очи, душата на моето тяло, слънцето на моите дни…
Халеф продължи още известно време да разяснява с поетични изрази на пашата, че Ханнех е най-изрядната и несравнима от всички жени. Тогава Осман паша му подаде гривната.
— Ето. Тя е твоя собственост, скъпи хаджи Халеф. Вземи я, за да й се наслади блясъкът на нейните очи. Не възразявай! Уверявам те, че имам право да ти я дам! Всичко, което се намира тук, принадлежи на падишаха, чийто представител съм аз. Мога да се разпореждам както ми е угодно. Та нали са ви известни порядките. Пътят до Стамбул е дълъг и каквото подаря тук на някого, който заслужава, не е нужно пътем да изчезне в джобовете на съвсем непричастни люде.
Осман имаше право. Халеф също не се възпротиви. Той по-скоро пъхна много чевръсто гривната в джоба и после оправи тази прекалено бърза готовност с най-пламенни благодарствени изрази. Пашата ме подкани да си взема и аз нещо за спомен, но аз не го сторих. Че бях взел двойния портрет, премълчах, тъй като трябваше да изтъкна причините. Аз не го считах за собственост на падишаха, а за временно безстопанствена вещ. Той изобразяваше мой приятел, когото се надявах да срещна в Персия, и ето защо изобщо не ми хрумна да сметна тайното присвояване за кражба.
Сега обърнах внимание на пашата и върху счетоводството на Сефира. Той изрази удивление и запрелиства внимателно записките. Те водеха началото си, както вече казах, години назад. Внезапно той спря, взря се по-остро в страницата, която тъкмо беше отгърнал, и каза:
— Наистина е така, сякаш ми се напомня, че трябва да му възстановя загубата. Тук е отбелязана датата, неговото име и също сумата. Това сметководство всъщност е една неимоверна наглост от страна на Сефира! Пет хиляди персийски тумана е вписаната тук сума. Какво да правя?
— Искаш ли да ме изслушаш, хазретин?
— Да, ако не продължи дълго.
— Ще се изкажа кратко, но считам за наложително сега да ти съобщя каквото имам да ти казвам за него.
Направих резюме на онова, което Дозорца ни беше разказал онази вечер на покрива, и се постарах да настроя пашата възможно по-благосклонно. Удаде ми се да постигна целта си, защото, когато свърших с изложението си, Осман паша ми се усмихна радушно.
— Отново пак същият Кара Бен Немзи! Ти дълбоко ме развълнува. Твоят стар, достопочтен приятел не само ще си получи насила изтръгнатото, но аз и в друго отношение ще помисля за него и ще го обсъдя с пашата на Багдад. Сумата е тук. Веднага ще ти я дам, но златото е тежко. Сигурно няма да можеш да го мъкнеш със себе си?