Бинбашията обитаваше една стара къщичка, в чийто двор настанихме конете. «Стаята за гости», която можеше да ни предложи, беше само един ъгъл и все пак ние се чувствахме много добре при него, защото живеехме не в този ъгъл, а в неговото сърце. Заради враждебното население той прояви предпазливостта да сложи пост за вечерта и цялата нощ и ние имахме щастието да се запознаем не само с неговия дом, но и с неговия «харем», деца и внуци — простички, но добри хорица, на чието подобрение на положението се радвах от сърце.
Прекарахме заедно една вечер, която с пълно право бих могъл да нарека библейска вечер, и съм убеден, че пръснатите върху гостоприемната и плодородна почва семена, са дали кълн. Когато на заранта се надигнахме от сиромашката постеля, домакинът беше вече ходил при пашата и научил, че ще трябва да язди до Багдад, за да предаде на тамошния паша един писмен доклад за вчерашните събития и към него да добави и друг устен. Във връзка с това генералът навярно бе целял и една приятелска изненада за мен, защото аз много се зарадвах, че ще имам бинбашията за придружител.
Преди заминаването отидох до «областния палат» да се сбогувам с пашата и да му изкажа благодарността си. Той се надяваше при обратния път от Персия да може да ме поздрави у дома си в Стамбул и ме осведоми за всичко, което беше узнал вчера от помилваните контрабандисти. За него това беше много, но за мен нищо, което да ме осведоми или да ми влезе някак си в работата по отношение на силлан.
Ездата ни до Багдад мога да прескоча — не донесе нищо забележително. Но когато се разделихме с Амуд Махули, който трябваше да отиде най-напред при пашата, и спряхме после пред нашата гостоприемна портичка, за да доловим след известно време шума от чехлите на стария Дозорца, Халеф каза:
— Сега ще се разразят изненадите! Остави ме аз да говоря, сихди! Сърдечно те моля!
Острият нос и старото, сбръчкано, но мило лице се появиха.
— Ние сме, ние! — оповести хаджията.
Някакъв неразбираем за мен полски израз на радост излезе от тънките, безкръвни устни, после портата се отвори. Халеф незабавно подкара коня до къщната врата, слезе, отвърза пакета с парите от седлото и извика:
— Елате в стаята! Преди туй дума няма да изрека!
Тръгна към всекидневната на бинбашията. Този го последва, без нещо да каже. Едва бяхме влезли, и зад нас се изпухтя като от дробовете на човек, търчал два часа в галоп. Пухтенето беше лесно обяснимо — пристигаше дебелият кепек. Тогава Халеф попита бинбашията:
— Спомняш ли си всичко, което обсъждахме?
— Да — увери старият.
— Аз ти казах, че никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик. Казах ти също, че ми се ще да бъдехме запрени от Сефира в Бирс. Тогава щеше да видиш как на бърза ръка щяхме да се освободим и в замяна ние да заловим разбойниците. Сещаш ли се?
— Да.
— Какъв размер имаше сумата, която Сефира ти е изнудил навремето?
— Точно два пъти по сто хиляди пиастри — обясни полякът, който все още не можеше да се ориентира в сияещото от радост лице на хаджията.
— Това са пет хиляди персийски тумана?
— Да, вероятно!
— Е, тогава чуй, ние бяхме пленници на Сефира…! Аз бях взел камшика си в кулата…! Ние се освободихме…! Сефира беше пленен от нас, вързан и бит…! А тук са твоите два пъти по сто хиляди пиастри…! Сефира беше принуден да ги върне и ще бъде обесен…! Тъй, ей това е, което исках първо да ти кажа. Ние сме отново тук и ти връщаме клетвата за мълчание и ненапускане на Багдад. Тя вече не важи, защото шайката е разтурена и повече не може да ти навреди!
В този миг зад мен се зачу звук от пльосването на голяма пихтиеста маса. Обърнах се и видях дебелия слуга да лежи на пода, махайки ръце и крака като някоя обърната костенурка. Беше се изтърсил от радостна уплаха. Изправих го, при което трябваше да вложа всичките си сили. Едва беше застанал на крака, той се залюля пихтиевидно към Халеф, изтръгна пакета от ръката му и без да му каже, се заклати с най-голяма бързина към вратата. Тлъстият шмекер искаше преди всичко да отнесе на сигурност nervus rerum[305], на което никой не му и попречи. Неговият господар стоеше пред нас като стълбовидна статуя. Гледаше ни с широко отворени очи.
— Вие… вие значи сте били в… в…? — промълви най-после, без да довърши изречението.
— Да — потвърдих аз с желание. — Всичко е така, както каза Халеф. Ти си имаш отново парите, а Сефира е обезвреден завинаги.