Тогава той се свлече на колене и започна да се моли високо и пламенно. После се изправи и попита… не, поиска да попита, но не стигна дотам, защото вратата се отвори, Кепек подаде глава и доложи:
— Парите бяха много. Аз добре ги скрих.
— Къде? — попита господарят му.
— В кухнята. Мушнах ги там под бахара[306], където никой мошеник няма да ги търси и намери. Дай ми петдесет пиастъра, ефенди!
— Петдесет пиастъра! Каква сума! Няма я днес! За какво са ти?
— Трябва да ида да взема кафе и много други неща.
— Аллах, Аллах! Вече отново! Та нали едва вчера купи! Тръгна подир пладне и си дойде едвам вечерта, когато се беше стъмнило!
— О, ефенди, о, бинбаши, пак ли искаш да ме засегнеш с необосновани упреци? Има ли в града макар един-единствен сайис[307], който да търчи толкоз бързо, както аз обикновено се разсипвам от тичане? Така си губя силата, краката ми треперят от вътрешното вълнение, изтощеното сърце изявява копнеж за някоя седалка на възстановяването и отмората.
— И на бъбренето, което е най-главното!
— Не опечалявай отново това морно сърце. Аз си седя мълчаливо в кафенето, както покойникът лежи в гроба. Вчера напазарих за теб и мен. Знаеш, че за нас е достатъчно простото качество. Но когато човек има у дома си скъпи гости, тогава и покупките стават по-скъпи. Поне в тяхно присъствие не е нужно да ти го обяснявам. Ние ще отпразнуваме тяхното щастливо завръщане и затова трябва да изхарча петдесет пиастъра, по-малко не.
— Но аз днес ги нямам!
— О, нещастие на моя живот, о, изобилие на моите кахъри! Какво ще каже кахведжията[308], ако ида с празни ръце при него! С честта ми е свършено, а доверието на ближните — изгубено!
— Защо?
— Защото му дължа двайсет пиастъра, които заех от него. Необходими ми бяха за едно ново гърне, за чиято покупка моите средства не достигаха.
— Нима едно глинено гърне струва двайсет пиастъра?
— Не. Аз дадох за него петдесет пари, но то ми се строши по път. Трябваше да купя второ, което едно ситнещо магаре ми събори от ръката и разби. Купих трето и отидох в кафенето да се разтуша. При сядането умерих гърнето, а при тежестта на моето тяло съзнаваш, че то стана на чирепи. Това беше изключително болезнено за мен, така че временно трябваше да остана седнал, за да размисля усърдно върху безогледните отломъци на това нещастно гърне. Тогава моят приятел кахведжията ми стори услугата самият да тръгне и купи четвърто гърне. То беше по-голямо и струваше седемдесет пари. Всичките приятели и познати се смилиха над моето нещастие и ми направиха благодетелното предложение да изпият по едно кафе и една лимонада за здравината на четвъртото гърне, на което аз благодарствено се съгласих. От едно кафе и една лимонада при голямото и искрено съчувствие на тези хора станаха по няколко и ето как ти като умен мъж ще приемеш, че се разбира от само себе си, че задлъжнях на кахведжията двайсет пиастъра, които в най-скоро време трябва да му дам, ако не искам моята и твоята чест да пострада за вечни времена.
Напуши ме смях от тази чудесна гърнена история, но потиснах веселостта си, като видях тъжната физиономия, с която бинбашията въздъхна:
— Двайсет пиастъра за три счупени и едно цяло гърне! А и каква ли полза от едно гърне, за чиято нечупливост хората се наливат за моя сметка с кафе и лимонада! Онбаши, аз вече никак не съм доволен от теб! И сега трябва да ти дам двайсет пиастъра, каквито въобще не притежавам! Какво да правя?
— Ти ги имаш!
— Къде са?
— В кухнята, под подправките! Там сега лежат повече, много повече. Там сега са скътани пълни двеста хиляди пиастъра! Надявам се, че не си забравил!
— На тези пари няма да посягаме!
— Тогава ми окажи добротата да потърсиш дали някъде не си турил няколко пиастъра, които са се оттеглили от компанията на твоите спомени.
Важната и достойна сериозност, с която бе обсъждана тази работа, те караше да се пукнеш от смях. Халеф също всячески се стараеше да не се разхили. Той ми смигна въпросително и когато поклатих по ориенталски усърдно глава, каза на бинбашията:
— Аз целия ден съм седял на седлото и за мен ще е истинска благодат да извървя известно разстояние. Ако позволиш, веднага ще отскоча до града да накупя необходимото на онбашията.
Тогава дебелият се намеси, без да дочака какво ще каже господарят му, бързо и усърдно:
— Да, да, разрешаваме ти с най-голямо удоволствие! Ти ще вървиш и плащаш, пък аз ще те придружавам!
— Не, ти ще останеш — каза хаджията. — Взема ли те с мен, сигурно ще се върнем чак заранта. Аз ще съм вързан за теб като някоя малка бързокрила птица за някой огромен бавен охлюв.