— Но на моя кахведжи трябва да се плати, а ти не го познаваш и не знаеш къде живее!
— Той може да почака! — отреди Дозорца. — Не двайсетте пиастъра, които му дължиш, те тласкат към него.
— Какво иначе, ефенди? — попита Дебелият с невинна физиономия.
— Искаше да разкажеш за двестата хиляди пиастъра и се каниш дори, за да докажеш големината на своята разумност, да кажеш къде ги криеш. Познавам те.
— Какво страшно обвинение! Ако желаеш, ще кажа по-малко, много по-малко. Съгласен ли си да говоря само за сто и петдесет хиляди или едва за сто хиляди? На драго сърце ще проявя тая скромност.
— Изобщо няма да говориш за тези пари! Хаджи Халеф Омар ще отиде сам!
— Това заповед ли е, на която съм длъжен да се подчиня?
— Да.
Тогава онбашията се заклатушка към стената, облегна длани, плъзна се мъчително по вече описания начин и въздъхна:
— В такъв случай сядам и повече няма да стана. Щом шейхът ще ходи за продуктите, без да ме вземе, нека също без мен си ги пече и вари. Трябва да се подчиня, защото съм принуден. Ето, сядам! Ама сега съм много любопитен да науча какво сте преживели по време на вашето отсъствие и те моля, Кара Бен Немзи ефенди, да ни разкажеш!
Тук Халеф вметна чевръсто:
— Не, не! Сихди, обещай да мълчиш и дума да не обелваш, докато се върна! Знаеш, че само аз притежавам дарбата на словото и призванието за пленяващ разказ. Ти ще ме лишиш от една от най-прекрасните земни наслади, ако ми отнемеш правото първи да разправя събитията при Бирс Нимруд. Та те моля настоятелно да изчакаш, додето се върна!
— Добре — отвърнах, — но ако сега ще обикаляш града, а после се наложи дълго да се занимаваш в кухнята, ще поставиш на голямо изпитание търпението на бинбашията.
— Аз ще бързам, буквално ще припкам. И през ум не ми минава да пека или готвя, а ще купя само такива храни, които ще можем да консумираме както ги донеса. Значи ще чакаш и мълчиш?
— Половин час, по-дълго не!
— Това е достатъчно, аз ще се върна много по-рано. Остани засега със здраве и си сдържай устата!
С последната дума Халеф беше вече зад вратата, а когато влезе отново, беше изминала едва половината от втория четвърт час. Беше потен, толкова бе бързал.
— Всичко се намира в кухнята — доложи той. — Кое ще е по-напред наред, разказването или яденето?
— Разказването — рече бинбашията.
— Яденето — извика дебелият.
— Или двете едновременно? — попитах аз.
— Не едновременно! — помоли Халеф. — Моята уста не е порта, през която хората могат да влизат и излизат по едно и също време! Докато някоя мръвка странства навътре, не може в същия миг да се появи на устните красивият блясък на моя говор. Моля те да не се съгласяваш пленителната сила на словесния израз да бъде затъмнявана от копнежа на стомаха и работата на зъбите!
— В такъв случай разказвай сега, а ще ядем по-късно. Кепек междувременно навярно няма да умре от глад!
Шишкото отговори с една дълбока, пълна с отказ от земните блага въздишка, при което сложи сключените ръце върху мястото, където под защитния слой тлъстина се провеждаше благородният процес храносмилане. А Халеф се настани удобно и започна сказката си с физиономия, от която можеше да се заключи, че ще имаме възможност да чуем един шедьовър на ориенталско красноречие.
И тази възможност ни бе предоставена… с което всичко е ясно казано. Аз вече често съм описвал неговия начин и маниер на изразяване и мога само да уверя, че напълно постигна възнамерявания ефект. Често скачайки, за да придружи думите си с оживена жестикулация, той буквално запленяваше бинбашията, а самият Кепек дотолкова се вживяваше в нещата, че все повече се свличаше от стената, на която се облягаше, и когато Халеф заключи разказа с един емфатичен скок, главата му лежеше на пода.
— Какво опасно, какво удивително събитие! — извика Дозорца. — Не можехме и понятие да си имаме, че ще преживеете нещо такова!
— Аз съм свършен, аз вече не съм на тоя свят! — изплака дебелият. — Вниманието ме погуби, от прехлас ме болят всички крайници! Помощ! Помощ! Хаджи Халеф, изправи ме!
Халеф всячески се постара да откликне на този зов. Когато най-после вдигна на крака зачервилия се като рак от напрежението слуга, този плесна ръце и призна, въртейки от смайване очи:
— Вие сте истински герои! За вас нищо не е прекалено много и прекалено трудно! Значи тоя ревящ лъв Сефира е наистина пленен?
— Да — заяви Халеф гордо. — Всичко е точно така, както го разказах. Тоя ревящ лъв, както го нарече, сега е един стъпкан червей, който повече нищо не може да ви навреди.