— Може би все пак — отвърна бинбашията. — Той е толкова опасен човек, че само от неговия труп не бих се страхувал. Вие въпреки моето предупреждение сте подхванали борба с него, и това е било дръзко, даже безогледно дръзко от ваша страна. Аз се удивлявам, ефенди, на твоя кураж, на съобразителността и хладнокръвието ти и ще съм ти винаги признателен, че си помислил по този начин за мен. Но въпреки това ще мога да бъда спокоен едва когато знам с пълна сигурност, че Сефира вече не е жив!
Когато поисках да отговоря, отвън прозвуча силно хлопане по портичката.
— Някой идва, о, бинбаши — каза Кепек на господаря си. — Иди да погледнеш! Аз толкова каталясах от слушането, че отново трябва да седна.
Той се смъкна пак по стената, а неговият господар покорно се затътри към вратата. Мина доста време, преди да се върне. Водеше… Амуд Махули, комуто бях описал местонахождението на нашето жилище.
— Прощавай, ефенди, че те безпокоя! — поздрави той. — Смятах едва утре да те посетя, но пашата ми повери тези две писма, които трябваше да предам още днес.
Амуд Махули измъкна от джоба две писма и подаде едното на Дозорца, а другото на мен. Адресът до мен гласеше: «Кара Бен Немзи ефенди от Алмания». Нашият домакин беше наречен със своето писмо миралай.
— Това или е някаква грешка, или писмото не е за мен — каза той.
— Не е грешка и писмото е за теб — отвърна Амуд Махули усмихнато. — Аз трябваше да предам един много дълъг, изчерпателен доклад от Осман паша, който сигурно много топло ни е споменал, защото, когато тукашният паша го прочете, стана дваж по-любезен, подаде ми ръка и потвърди повишението ми в чин бинбаши. Той нареди да донесат кафе и лули и аз трябваше да седна при него и да разказвам. После написа тези писма и ме прати насам. Аз прочетох адресите и си позволих да обърна внимание, че е написано миралай вместо бинбаши. Той каза, че Осман паша така бил поискал, утре вечер щял да каже останалото.
Отворихме писмата — съдържаха много учтива покана на акшам таами[309] при пашата за утре, повече нищо, но все пак достатъчно!
— Поканен на акшам таами! При пашата! И този по-висок чин! — извика старият поляк възбудено. — Какво трябва да означава това?
— Че Осман паша е сдържал думата си към мен — отвърнах аз. — Ти си реабилитиран и нещо повече, върти ми се смътната догадка, че утре ще научиш повишението си в чин полковник.
Дозорца изтърва писмото.
— Възможно ли е? Тогава ще ми липсва само екзекуцията на Сефира, за да се върне в това отношение моето спокойствие, моят мир!
— Екзекуцията на Сефира? — попита Амуд Махули. — Та той е мъртъв!
— Мъртъв? — учудих се. — Аз нищо не знам!
Амуд Махули ми отправи много особен, съучастнически поглед и обясни:
— Умря така, както ти му предрече.
— Кога и къде?.
— Кога — още завчера вечерта. Къде — в затвора. Сам се е обесил.
— Сам…?
— Да, сам. Осман паша бил в неговата килия да го разпитва и после пак го заключил. Когато половин час по-късно надзирателят отишъл да му занесе вода, оня бил мъртъв.
— Кога и от кого узна ти това?
— Когато ти заранта още спеше при мен и Осман паша ме повика, за да ми нареди да яздя с вас насам, ми разказа и това.
— Ти защо го премълча пред мен?
— Защото Осман паша взе от мен обещание да ти съобщя за смъртта на Сефира едва тук, в Багдад. Вероятно се досещаш за причината.
Досещах се, разбира се! Осман паша беше казал на Сефира, че ще бъде обесен още същия ден, и думата му се беше изпълнила. За да си изясня «Как?», не беше необходимо тепърва да яздя отново до Хиле и да се осведомявам от строгия съдник. Той и бездруго нямаше да ми каже, а аз можех и сам да си отговоря на въпроса.
Въздействието, което новината за смъртта на Сефира оказа върху Дозорца, беше неимоверно. Той се видя изцяло освободен от страха и грижите си заподскача из стаята като младок. Кепек също даде простор на блаженството си с разни изрази, но не пропусна същевременно да отправи и към Халеф въпроса дали яденето действително вече се намира в кухнята. Това даде повод на господаря на къщата да помисли за своя дълг като домакин. Той помоли хаджията да донесе храната и покани Амуд Махули по време на пребиваването сив Багдад да бъде гост на неговия дом. Място имало достатъчно за всички! «Раншният кол агаси и сегашен бинбаши» прие с удоволствие поканата. Той вероятно тайно в себе си я беше желал, за да може по-дълго да бъде с мен и да прекара още една такава «библейска вечер» както в Хиле.