— Внимавай, Халеф! — предупредих полугласно. — Аз съм. Ти ли стреля?
— Да.
— Защо? По кого?
— По един лъв, сихди. Промъкваше се дебнешката, за да излапа твоя Асил бен Рих.
— Глупости!
— Не са глупости. Ясно го видях. Лъв беше, истински лъв.
Бе възможно Халеф да не се е измамил, персийският лъв понякога сбърква пътя си към Джезирех. Извадих кибрита от джоба, за да запаля бързо огъня, за който бяхме приготвили изсъхнала трева. Огънят трябваше да развали желанието на лъва за връщане. Щяхме да насочим вниманието на персийците към нас, но това ми беше безразлично.
Когато високо лумналите пламъци осветиха мястото, накарах Халеф да ми каже къде е видял животното. Той ми посочи и рече важно:
— Ей там се прокрадваше. Като ме съгледа, спря. Беше голям, мощен Абу ер Рад[51]. Дадох му аз куршума и той повече не се мярна. Улучих го, знам си точно. Той отпътува със страх и ужас от тоя свят, защото там, където стои Хаджи Халеф Омар, и най-силният лъв не устоява.
Аз взех тежкия мечкоубиец готов за стрелба и се отдалечих предпазливо в същата посока. След приблизително четирийсет крачки можах да се убедя, че Халеф не се е заблудил. Той действително беше улучил… ама какво! Повиках го. Той тръгна насам и попита още отдалеч:
— За какво съм ти, сихди? Виждаш ли нещо?
— Да. Тук лежи добичето.
— Значи съм уцелил?
— То е съвсем безжизнено!
— Хамдулиллах! Аз поразих Джедд ел Исман[52], ужасния удушвач на стадата. Моята слава ще се разнесе из всички шатри и по всички биваци ще се възпяват моите почести!
— Не ликувай преждевременно! Това не е Той, а Тя.
— Лъвица?
— Не. Това, което си застрелял, не е Абу ер Рад, а Омм ерс Санне[53]. Тя е била гладна и е дошла да проси, ама ти си проявил безсърдечието да й дадеш куршум вместо месо.
Халеф стигна до мен и видя лежащото животно.
— Хиена! — извика засрамен. — Дано Аллах забрави този ден! Как е могло това животно да се представи за лъв? Нека Мохамед, Пророка на пророците, сграбчи душата на тая хиена и да обрече лъжкинята на онова кьоше от пъкъла, където вонята е най-отвратителна!
— Не тя, а очите ти са те измамили. През нощта всичко изглежда по-голямо.
— Харам! (Много жалко!) Сега гласовете, на които се възрадвах, ще мълчат във всички шатри и биваци.
— Не. Те няма да мълчат, а ще разнесат възхвалата на големия герой, който не си плюе на петите, когато сметне някоя хиена за лъв.
— И да ми се подиграваш още ли искаш, сихди? Това увеличава дълбочината на моята душевна мъка. Аз исках да бъда герой, а се превърнах в седло, на което твоят присмех тръгна на езда. Моите синове ще ме окайват, а дъщерите ми ще ме оплакват. Внуците ми ще клатят удивено глава, а потомците на моите внуци ще забулват пред мен лица! Аз щях като едното нищо да се застрелям, ако това не си беше самоубийство! Ама ти зарежи хапливата си реч и помисли, че и на теб може да се случи да застреляш някой лъв, който само за да те ядоса, се е преобразил в Майка на вонята!
— Не, такова нещо не си мисля, драги Халеф, защото знам това, което ти май не знаеш, че тъмнилото на нощта уголемява всички предмети. Ако ти и по-нататък забравяш да вземаш под внимание този факт, очите ти накрая ще вземат някой гущер колкото пръст за крокодил!
— Как можеш да ми замеряш главата с крокодили? Толкова тежко ли те оскърби заблудата на моите очи, та не си в състояние да ми простиш?
— За оскърбление не може и дума да става. Но ти извърши грешка, която ме върна при теб тъкмо когато разговорът на персийците беше възбудил във висша степен моето внимание.
— Аллах! Съжалявам! Кои и какви бяха те? За какво говореха?
— За да го чуеш, не трябваше да прекъсваш разговора им с нещастния си изстрел. Ще изключа обстоятелството, че сега вниманието им е привлечено към нас. Но със своята прибързаност, която Ханнех ти забрани, ти ми попречи да проникна в една тайна, чието познаване вероятно щеше да бъде от важност при пътуването ни из Персия. А сега да се връщаме при огъня. Трябва да сложим дърва, иначе ще угасне!