— Няма ли да е по-добре заради персийците да го загасим, че да не ни намерят?
— Не. Сега те знаят, че тук има някой, и трябва също да узнаят, че това са хора, от които няма защо да се страхуват. Нека им го покажем.
— И ти мислиш, че те ще дойдат при нас?
— При всички случаи. Хората даже ще употребят най-голяма предпазливост и първо тайно ще ни наблюдават, ала като забележат, че сме само двама души, безгрижно ще ни се покажат. Според тяхното държание ще съобразим нашето. Сега нека говорим за нещо безразлично, защото е възможно вече да са наблизо. Когато ги усетя, ще ти дам знак, като събера ръце.
Седнахме при огъня — аз с гръб към храсталака, Халеф срещу мен. Не мина много и аз му дадох знака. Знаех, че някой се намира в храсталака зад мен. Не бях го видял, нито го бях чул. Беше онова странно чувство, онова неопределимо шесто чувство, което при уестмана е развито до острота, сравнима със зрението и слуха. То е по-скоро предчувствие, отколкото възприятие и все пак си е своего рода чувство, защото от стоящия отзад перс към мен сякаш преминаваше някакъв флуид, подобен на този, свързващ даден миризлив предмет с обонятелните органи на човека.
Ние си бъбрехме непринудено, като че не подозирахме близостта на подслушвача, ала аз бях избрал тема на разговор, недопускаща да се отгатне нещо за нашите личности и намерения. Ето защо мъжът слуша известно време, без нищо да узнае. Това го направи нетърпелив и го измъкна от неговото скривалище. Той излезе от храсталака, изправи се пред нас и ни запита по начин, сякаш беше повелителят на това място:
— Кои сте вие и какво дирите тук?
Очаквайки, че ще се изненадаме, той приглади самодоволно вкоравените мустакови висулки и ни загледа. Понеже мълчахме, оня ни се сопна:
— Защо не отговаряте? Да не сте слепи и глухи?
Тогава аз отвърнах:
— Ние действително сме слепи и глухи, но само за хора, които ни дават повод да не им обръщаме внимание.
— Да не би да имаш предвид мен?
— Да. Твоето държане не е на човек, когото да почетеш.
— Ефсус! (Аха, колко жалко!) За вас аз значи съм мъж, който не съществува?
— Не би трябвало да съществува — поправих го. — Ако аз въпреки всичко благоволявам да говоря с теб, то с това ти давам доказателство, че съм забелязал присъствието ти.
— Каква любезност и доброта! Колко съм ти благодарен, задето си толкова милостив изобщо да забележиш присъствието ми! А досега аз се смятах за мъж, който от всекиго, колкото и високо да стои, бива не само забелязван, но и вежливо зачитан!
Той се изсмя развеселено и попита:
— Навярно имаш предвид, че трябваше да ви поздравя?
— Като питаш за поздравяването, доказваш, че са ти непознати и най-елементарните правила на добрите маниери.
Тогава оня кръстоса ръце на гърдите, направи ми един дълбок поклон и каза присмехулно:
— Понеже ти, види се, си много знатен господар, искам незабавно да наваксам каквото съм пропуснал. Та значи, Есселям ’алейкум!
Аз само кимнах, и то с физиономия, сякаш не съм забелязал неговата ирония. Той продължи:
— Това, изглежда, все още не ти е достатъчно. Така че аз те моля за милостивото разрешение да прибавя: Ехвал-и-шериф? (Как е светлейшето ти здравословно състояние?)
Тогава аз възприех тона на училищен наставник, даващ похвала на някой ученик, и казах:
— Това поне донякъде беше добре. Ако имаш щастието по-честичко да влизаш в досег с възпитани хора, не считам за невъзможно поне спрямо обикновените хора да се научиш да се държиш както трябва. Вярно, маниерите спрямо високопоставени особи ти никога няма да можеш да усвоиш.
— Би джанем (В името на душата ми), такова нещо още никой не ми е казвал! — кипна оня.
— Бъди радостен тогава, че аз ти го казвам! Човек, който съзнава своите грешки, вече е сторил първата крачка към подобрението, а ти, изглежда, си мъж, който по отношение общуването с други има още много да учи.
— Машаллах! В такъв случай излиза, че някое добро чудо ме е докарало тук от Персия и срещнало с теб, за да получа възможност да попълня с твоя помощ недостатъчното си възпитание. Аз се улавям с голяма радост за тази възможност и ето защо ще седна при тебе.
Той вече подгъваше колене, за да седне по турски до нас. Тогава аз бързо го отклоних:
— Стой! Това ще е нова грешка спрямо учтивостта. Аз поканих ли те да ни правиш компания?
— Не. Но се надявам, че нямаш нищо против, защото инак ти ще си този, на когото липсва учтивостта, дето трябвало да я уча от теб.
— Напълно вярно. Само че човек не кани хора, които не познава. Ние бяхме по-напред от теб тук и ето защо ти си задължен да ни кажеш кой и какъв си. Тогава ще реша дали твоето присъствие ще е приятно за нас.