По време на тази реч аз бях отвързал сала. Отблъснахме се от брега и загребахме навън до Тигър, по чието течение заплавахме надолу. Гръмливите «благопожелания» на персийците се бяха носили след нас до изхода на бухтата. За днес яростта им беше безсилна, ала по-късно при една евентуална среща трябваше много да внимаваме. Когато направих бележка на Халеф в това отношение, той попита:
— Считаш за възможно отново да ги видим?
— Даже за много вероятно, защото тези хора също възнамеряват да отидат в Багдад.
— Те ще дойдат там по-късно от нас.
— О, не. Техният сал е по-малък от нашия, а те имат шест ръце за гребане, следователно две повече от нас. Следва да се очаква, че ще ни задминат още днес.
— Това действително не е благоприятно за нас, защото ако ни задминат, ще могат да ни чакат в Багдад и да видят пристигането ни, без да ги забележим. Ако сетне ни последват, ще им паднем в ръцете.
— Виждаш колко предпазливи трябва да бъдем, но не само в Багдад, а още преди туй, защото съм убеден, че още днес ще ни наблюдават. При това нещата опират не само до нас, но и до нашите коне.
— Имаш предвид, че тези мъже са хвърлили око на животните ни?
— Халеф, та нали видя как беше запленен от тях така нареченият Касим мирза. Докато жаждата им за мъст ги подтиква да се занимаят с нас, алчността им ще се насочи към жребците. Ако съумеят да си отмъстят и същевременно да влязат в притежание на такива ценни животни, ще са спечелили двойна игра. По път те могат да осъществят един такъв план много по-лесно отколкото в Багдад и ето защо днес имаме повече основание за предпазливост отколкото утре.
— Смяташ, че утре ще пристигнем в Багдад?
— Утре по обяд, ако не ни задържи някое непредвидено препятствие. Днес ще минем край повече населени места отколкото досега. Това е признак за близостта на халифския град.
Каквото предположих, стана — малко подир пладне бяхме почти достигнали селцето Синдийе, когато видяхме персийците зад себе си. Салът им плаваше по-бързо от нашия. Бащата на подправките седеше на края му и потапяше усърдно ръце във вълните, за да разхлажда пламтящото си лице. Четвърт час по-късно минаха край нас. Тогава той се изправи, протегна пестници към нас и извика:
— Ако не ни бяхте взели барута, сега щеше да е свършено с вас. Даже и днес да ни се изплъзнете, заклевам се в Хасан и Хюсеин, че бездната на гибелта ще остане зееща за вас.
На Халеф сърце не даде да премълчи тази заплаха и той кресна нататък:
— Твоите приказки ме разсмиват. И дори хиляди оки барут да имахте, пак нямаше да се страхуваме от вас. Или си въобразяваш, че само вие можете да стреляте? Ние също имаме пушки!
— Имало ли е нявга гяур, или някой проклет син на Суна, който да може да стреля, че и да улучва? — подигра се персиецът. — Много скоро вашите синове и дъщери ще бъдат сираци, а жените ви — вдовици. Аллах да прокълне и тях, и вас!
Ханнех вдовица, Кара Бен Халеф сирак и двамата прокълнати от Аллах — това така здравата разядоса дребния хаджи, че той извиси гласа си до най-голямата сила, за да надвие заканата на врага.
— Мълчи! Ти говориш с устата на глупостта и с езика на безразсъдството. Ако нашите пушки загърмят, то всичките ви бащи, дядовци, деди и предци ще осиротеят и всичките ви деца, внуци и потомци на внуците ще овдовеят. Вашите приятели ще измрат, близките и познатите ви ще изгинат, градовете и селата ви ще опустеят и цялата Фарз[64] ще представлява едно бойно поле, по което ще бродят само вдовици и сираци, за да оплакват победените и окайват избитите. Кръвта ви ще потече към морето между бреговете на реката, а ветрищата ще подгонят прокудените от телата ви души като прахоляк из въздуха. Вие сте немощни…
Тук дребосъкът прекъсна внезапно, обърна се към мен и с обикновен глас прибави съжалително:
— Жалко, сихди, че вече не могат да ме чуват, твърде далеч заминаха за жалост.
— Тогава си затвори устата и мирувай!
— Да мирувам? И нищо ли не биваше да казвам? Помисли си, те искаха да ме направят посмъртния съпруг на моята вдовица и покойния баща на моя осиротял син! Това аз не можех да изтърпя! Знаеш, че не се страхувам от смъртта. Но подмятането, че със смъртния си час ще превърна Ханнех, най-несравнимата от жените на всички страни, изключвайки твоята Еммех, в една жалееща вдовица, не можех да оставя да чака напразно.
Като взе отново греблото в ръка, Халеф още дълго си мърмори под носа. Вдовишката и сирашка възбуда у него не искаше лесно да се уталожи.