4. В тръстиковата колиба
Минахме край Синдийе и видяхме, че персийците не бяха пристанали тук, както и в Садийе. Когато в следобеда достигнахме Мансурийе, един мъж стоеше с жена си на брега и двамата още отдалеч ни замахаха да спрем.
— Сихди, те желаят да пътуват с нас — каза Халеф. Може пък да искат да обременим нашия претоварен келлек с още един такъв товар?
— Не се преструвай! — отвърнах аз. — Твоето добро сърце веднага реши да ги вземе. Познавам те.
— Да, сихди, ти много добре познаваш твоя Халеф. На хора, които са толкова бедни, че не притежават кози кожи за келлек, човек не бива да отблъсва една такава молба. Те сигурно искат да отидат в Багдад. Един мъж все някак ще се справи с тая работа, ама от нежните нозе на някоя жена не бива да се изисква такова усилие. Ще се насочим ли натам?
— Да — отвърнах, макар по отношение нежността на тукашните женски нозе да бях на друго мнение.
Когато приближихме брега и бавно се носехме край него, чухме, че правилно сме предположили. Мъжът ни помоли да вземем него и жена му. Той не можел, наистина, нищо да ни даде, но от благодарност щял да се моли за нас.
— Преди един час мина един сал с трима мъже — прибави. — Ние им извикахме молбата си. Те обаче ни нарекоха проклети сунити и продължиха да плават. Аллах да погуби тези отцепнически привърженици на лъжеучението!
Когато келлекът докосна брега, двойката се качи, после се върнахме в средата на реката. «Нежните» стъпала на жената бяха по-големи от тези на мъжа — обстоятелство, което често се наблюдава дори при уседналите бедуини, защото мъжете изминават кажи-речи всеки път на кон.
Двамата нямаха нищо със себе си освен малко провизии, загънати в някакъв стар парцал. Мъжът не носеше оръжия. Изпървом правеха нелошо впечатление и бяха толкова скромни да седнат при задния край на сала. Тъй като аз управлявах там в тяхна близост кормилото, можех да ги наблюдавам, без да бие на очи. И тогава видях за моя изненада на пръста на мъжа един сребърен пръстен — като двата, които имах заедно със златния в джоба си. В същия миг знаех къде съм.
Веднага щом течението на реката позволи да напусна задното кормило, отидох при Халеф в предната част и го попитах тихо:
— Как ти харесват тези хора?
Послужих си, за да не бъда разбран, с могреб-арабски, който Халеф като родом оттам отлично владееше. Той отговори на същото наречие:
— Те са бедни хорица, които освен това, че ги взехме, могат във всеки случай да ни бъдат безразлични. Ама защо ме питаш на езика на моя роден край, сихди?
— За да не ни разберат. Тези двама души не бива да ни бъдат толкова безразлични, както си мислиш. Те кроят някакво зло срещу нас.
— Аллах!… Наистина ли? Как тъй зло?
— Не се оглеждай! Не бива да усетят, че говорим за тях. Те възнамеряват именно да ни предадат на персийците.
— Машаллах! Имаш ли причина да очакваш това от тях?
— Мъжът е надянал на пръста си пръстена на Силлан.
— Не е ли друг пръстен?
— Не. Колко добре, че нашите са още в джоба ми и на теб още не съм ти дал! Ти вероятно щеше да си го сложиш. Така щяхме да се издадем, че не съм хвърлил пръстените във водата. Изобщо сега-засега не бива да носим някой на пръста си.
— Ти си на мнение, че те са говорили с персийците?
— Да. Бащата на подправките заема някаква по-висока степен. Той вероятно познава членовете от местностите, в които си има работа.
— Аз мислех, че Силлан има само в Персия.
— Аз не. Ще ти припомня вчерашното ни предположение, че Силлан са може би свързани с бабите. Когато те бяха безпощадно преследвани заради покушението срещу шаха, хиляди избягаха под водителството на мирза Яхия към Ирак Араби и преместиха седалището си в Багдад. От онова време тук сигурно има още мнозина от тях. И ако е вярно, че съществува някаква връзка между тях и Силлан, то няма защо да се учудваме, че днес срещнахме един тукашен силл. Персиецът го познава, слязъл е в Мансурийе и му е дал някакво разпореждане относно нас.
— Какво може да е то?
— Ще го узнаем. За нас е от изключителна важност, че Педер-и-Бахарат е извършил пропуск, без който вероятно щяхме да попаднем в заложения капан. Той трябваше да каже на мъжа да не допуска пръстена му да бъде видян, понеже считам тези пръстени за магьоснически.
— Вярно е, сихди! Чрез неговото не доглеждане ние бяхме предупредени и ще се пазим от хлътване в насочените към нас замисли.
— Напротив. Предпазливостта ми повелява да дам вид, че са ме заблудили. Когато човек знае къде се намира врагът и кога ще бъде нападнат от него, той вече наполовина е победил. Ако ние го избегнем и тръгнем към Багдад, няма да знаем кога и къде ще ни връхлети опасността. Тя може там следователно да ни срещне съвсем неподготвени. Тук обаче ние ще знаем точно къде сме.