Крачките приближиха и спряха отвън. Персийците бяха във всеки случай убедени, че са се появили нечуто. Сега аз се понадигнах, наблюдавайки рогозената врата, която след малко се раздвижи. Образува се отвор, което ясно можех да видя срещу небето. Някой пропълзя вътре и се изправи във вътрешността. Сега аз се надигнах изцяло и след кратко опипване го улових за ръката.
— Силл? — попита той почти нечуто тихо.
— Силл — отвърнах и го издърпах от вратата към Халеф.
После го склещих с лявата ръка за гърлото и му стоварих с дясната един удар по слепоочието. Не се чу нищо повече от едно стенещо издихание, после той се свлече от ръцете ми на земята.
— Халеф, ето първият… връзвай! — пошушнах. След това се совнах пак към вратата.
Вторият дойде. Той не попита нищо, беше отведен от вратата и получи удара със същата последица. При третия не беше необходимо да бъда толкова предпазлив. Когато влезе и се изправи, аз го съборих изотзад, коленичих върху него и му стегнах здраво ръцете. Той беше толкова уплашен, че не се отбраняваше.
— Халеф, огъня!
— Сегичка, сихди! — отговори дребосъкът високо. — Почакай само миг и идвам!
Клечката пламна и запали тръстиката. Останките отпреди малко бързо се разгоряха, осветявайки ярко помещението. Бащата на подправките лежеше на земята изцяло, другият само наполовина вързан. Този, когото държах, беше Афтаб. Като видя кой бях, той изригна едно проклятие и опита да се освободи. Забелязвайки това, Халеф скочи насам и каза:
— Нека първо вържем тоя, че още мърда. Другите двама са в безсъзнание, може даже да са умрели. Скъпи сихди, тая уйдурма мина така великолепно, че ми се ще веднага да почнеше отначало. Де да бяха тук свидетели на нашата победа моята Ханнех, съвършенството на всички прелести, и твоята Еммех, с която може да се сравнява само любимата на султана! Те щяха да подхванат възхвални песни на победата и хвалебствени химни за несравнимата ни храброст!
— Остави ги да си пеят у дома, ние тук не се нуждаем от песнопения! Хвърли негодяите там в ъгъла. После ще се сменяме през два часа за сън и стража.
— А силлът Сафи и жена му?
— Ще останат да лежат през нощта на сала. Това ще им бъде наказанието, после могат да си вървят. Ние трябва да спим и понеже това ще става на смени, нека не губим време. С пленниците има време да се занимаваме, когато стане ден. Кой ще поеме първата смяна?
— Аз, сихди, аз! Аз непременно трябва да видя що за очи ще облещят двамата припаднали, когато забележат при пробуждането си, че нито са ни пребили, нито са ни застреляли. Те ще почервенеят от срам и отново ще пребледнеят от позора. Гневът ще заръфа техните сърца и ядът ще разяде черните им и бели дробове. Техните нерви ще се пръснат от бяс и във всичките им карантии ще… стой, къде се каниш да вървиш?
— Вън. Ще спя вън. Ти продължавай тук да си държиш речите!
— О, сихди, ама що за странен човек си ти! Който след една такава победа е в състояние веднага да заспи, той не би трябвало изобщо никога да спечелва битка. Сънят е убиец на славата и свършек на всяко понятие за чест. В съня и най-храбрият мъж е един ленив…
По-нататък не чух, защото бях спуснал хасърената врата зад себе си и отидох при моя кон, който лежеше в близост до колибата и ме чакаше. Той ме поздрави с тихо, щастливо пръхтене и аз му казах обичайната сура в ухото. Не след дълго заспах и не се събудих, докато Халеф ме изтръгна след два часа от съня.
— Надигни се, сихди! — каза той. — Моето време свърши и аз искам да проверя дали виденията на съня ми ще познават славата, която ние днес извоювахме в будуването.
— Как стоят нещата с персийците? — попитах аз, ставайки.
— Разсъдъкът им отново се върна в тях, ала въпреки туй те се държаха много безразсъдно.
— Как тъй?
— Не искат да признаят, че ние се извисяваме над всички герои на земята и че нашата мъдрост и храброст не може да бъде достигната от никой друг човек.
— Аха! Ти май си им държал няколко големи речи!
— Да, така направих. Ти да не би да не си съгласен с това?
— Не, никак. Ти трябваше да си мълчиш.
— Да си мълча? О, сихди, ти и понятие си нямаш за дарбата на словото, с което съм надарен. Мога ли да мълча, когато тоя дар ми отваря устните? Мога ли да преглътна думите, дето ми изскачат на езика като млади лъвове, и да повредя с това храносмилането на моя здрав стомах? Повярвай ми, скъпи сихди, аз разбирам необходимостта на говорните органи по-добре от теб и се надявам, че ще го признаеш, като не ме осъждаш на мълчание, когато сметна говоренето за необходимост.
Ако сега дребният хаджи ми приказваше по този начин, какви ли речи трябва да бе държал на персите! Аз охладих неговата жар с подхвърлената, малко злостна забележка: