— И въпреки туй искаш със собствената си ръка да налагаш персийците?
— Разбира се! За теб, сихди, не е нужно да го вършиш, защото ти си съдията.
— Да, аз наистина съм съдията, ала ти стоиш извисено над мен.
— Аз? Извисено? Аз… над теб? — попита той, при което физиономията му показа израз на голямо напрежение.
— Ами да, защото нали ти си владетелят?
— Аз… владе… телят…?
— Да. Или не владееш над всички храбри хаддедихни от голямото племе шаммар? Кайзерите и кралете на западните страни владеят над своите поданици. Абдул Хамид тронува над всички народи на Турция, Насиред Дин дава закони на Персия, а ти повеляваш над всички воини и съпринадлежници на хаддедихните. Дали един такъв владетел ще бъде окачествен като кайзер, крал, султан, шах или шейх, не е от значение, защото всичките тези титли означават все същото и са с еднаква стойност.
Сега бе крайно забавно да се види промяната, настъпила в чертите на дребния хаджи. Мрачният израз изчезна, преобразявайки се полека-лека през всички възходящи степени на ведрината, докато милото личице направо засия от върховно щастие.
— Крал… кайзер… султан… шах… шейх… — извика той. — Наистина ли са съвсем еднакви тези думи? Ти трябва да го знаеш, сихди, защото на теб са известни всички неща, дето съществуват. Да, да, ти имаш право! Аз закрилям своите хаддедихни точно както шахът своята Персия, султанът — Турция. Както кайзерът на Лехистан мемлекети[69] или кралят на Туна[70] изискват покорство от своите поданици, така и на мен се покоряват всички тела, души и сърца на свободните бедуини, които съм събрал около моя трон. Сихди, радва ме, че си разпознал обхвата на моя ранг и си схванал измерението на моята извисеност!
— Да, така е, скъпи Халеф. И при цялата тази извисеност и ранг ти искаш лично да се снижиш до службата на палач и да въздадеш пердаха с пресветлейшата си ръка, чийто знак чакат най-храбрите от твоите воини?
— Машаллах! Не, няма да го сторя, защото това деяние ще опетни благоговейността, с която всички мои раншни и сегашни деди, прадеди и прапрадеди гледат отгоре към мен. На един свободен враг, който може да се брани, мога да въздам камшика през устата, в случай че ме оскърби. Ама да налагам пленник, комуто ти издаде присъда според нашите закони, това никога и нивга няма да ми дойде на ум. Аз съм задължен постоянно да приобщавам нови лъчи към блясъка на моето съществование и висотата на моето владичество. Ето защо те моля, когато се върнем от нашето пътешествие, да не забравиш да повториш това, дето одеве го каза за кайзерите, кралете, султаните и мен, та Ханнех, символът на всичкия чар на женския род, да разбере какво означава повелителят на нейната шатра за нея и всички, които го познават!
— Ще го сторя. И тъй, ти се отказваш от собственоръчното наказание на персийците?
— Да. Но понеже те непременно трябва да си получат боя, то те питам, кой всъщност ще изпълни тая въпреки всичко достойна за завиждане служба?
— Сафи, техният съюзник.
— Той…? О, сихди, това изпълва с горест и печал дълбините на моята душа! Тъкмо защото им е съюзник, той ще спуска ударите с такава нежна благост, че всеки от тях ще стига до отреденото му място като подслаждаща милувка. А срещу това въстава обилието от справедливост, обитаваща околностите на моето сърце.
— За тая работа няма защо да се кахъриш. Има едно средство, което ще насърчи по такъв начин силите на неговата ръка, че ще останеш доволен от резултата. Ела! Да отидем да доведем него и жена му.
— Да, да идем. Да се надяваме, че Сафи притежава достатъчно прозрение да схване, че ударите съществуват, за да преминат през кожата и бъдат почувствани и в най-крайната точка на човешката душевност. Ако ли още не го знае, ще трябва да се постараем да превърнем липсата на неговото познание в пълно осенение.
Отправихме се към келлека и намерихме силла и жена му все още в същото положение, в което ги бяхме оставили. Да останат цялата нощ в него неподвижни, им беше причинявало във всеки случай мъчения, ала не по-малко е било също душевното страдание, създавано от неизвестността за изхода на авантюрата.
Когато ги освободихме от ласото, едва бяха в състояние да стоят прави. Жената се държеше също така безмълвно както снощи. Сафи обаче не дочака какво ще кажем, а щом се почувства свободен, ни подхвърли въпроса:
— Вие искахте да ни освободите, в случай че се държим спокойно. Ние го сторихме. Можем ли сега да си вървим?
— Засега още не — отвърнах аз.
— Защо не? Вие ни дадохте обещание, а който не държи на думата си, подлежи на презрение и бива…