— Psia krew! (Кучешка кръв!) Ти познаваш двора? Сега толкоз по-малко ти вярвам! Дигайте си партакешите!
Той поиска да затвори отверстието, ала аз му попречих с ръка и го успокоих:
— Няма защо да храниш недоверие. Ние сме почтени люде и имаме да ти предадем поздрави.
— Поздрави? От кого?
— Спомняш ли си, че веднъж при теб живя един персийски принц с две жени?
— Да — отвърна той бързо. — Тогава присъстваше един ефенди от Германия със своя арабски придружител.
— Този немец се наричаше Кара Бен Немзи?
— Да. Познаваш ли го?
— Познавам го и трябва да ти предам много поздрави от него.
— Значи Кара Бен Немзи е още жив? Той беше за кратко време при мен, но аз го обикнах. Кажи, къде се намира той и как се чувства?
— Няма ли да е по-добре да те осведомя за това в жилището ти?
— О, да! Влезте! Ще ви отворя.
Портичката от другата страна, изглежда, повече се употребяваше от тази порта. Старият трябваше да вложи всичката сила на своите слаби, треперещи ръце, за да превърти ключа в ключалката, а после крилото на портата не искаше да се раздвижи, така че ние трябваше да помогнем отвън. Когато полякът отвори, го видяхме пред себе си досущ като навремето — с грамадни чехли и дълъг, изръфан, съвсем похабен кафтан. След като вкарахме конете, аз тикнах обратно портата, заключих я и му дадох ключа.
— Елате най-напред в двора! — подкани ни той и се затътри със сухите си крака през градината, докато стигнахме сайванта.
Вързахме там враните. После ни отведе в коридора, в чийто заден план водеше нагоре познатото ни стълбище. Тук той отвори вратата вдясно и ние стъпихме в библиотеката, която имаше точно раншния си вид и същата подредба. Като ни покани да се настаним заедно с него на дивана, той плесна по ориенталски маниер с ръце. Бях любопитен какъв ли услужлив дух ще се появи при този знак. Можех така ясно да си представя стъписващо дебелия Ганимед от онова време, който изпиваше виното на господаря си и в замяна наливаше вода в шишето, сякаш го бях срещнал за последен път едва вчера.
Полякът трябваше да плесне още няколко пъти и най-сетне, след като и аз бях пуснал здравата в движение дланите си, вратата се отвори и се появи… да, това беше той, той самият, само че още много по-дебел, отколкото бе живял в моята памет. Бузите му висяха като дисаги. Кожата под очичките му — те вече почти не се виждаха — образуваше по една лъщяща в кървавочервено бохча. Отдолу лицето бе обхванато от гуша, която сигурно имаше теглото на някое тлъсто болонско прасенце, а отгоре от фес, от чиито мазни лекета, ако се извареше, щеше да може вероятно да се добие един фунт лой. Единственото облекло на това човешко каче с моруново масло, изглежда, се състоеше в един изпокъсан кафтан, който вече нямаше никакъв цвят, но все пак блестеше във всички възможни краски. Тънкото одеяние позволяваше ясно да се различат удивителните очертания на слоноподобните ръце. Ами сега пък тялото! Тези хълбоци! Израслият морж би бил гладуващо сираче по отношение измеренията на тоя кашалот в образа на турски слуга. А нозете! Чехлите, в които бяха напъхани, наподобяваха на чудесните дунавски гемии с половин горна палуба! За някакъв правилен вървеж при него и дума не можеше да става. Придвижването напред му беше възможно единствено чрез вдървено прибутване на краката. По челото му бе избила, макар много вероятно да не бе сторил нищо повече от отварянето на една-две врати, обилна пот. При това положение действително не бе чудо, че господарят бе трябвало в собствената си персона да дойде при нас до портата. Но този дебеланко си беше все пак един мил добряк, защото лицето му направо сияеше от услужливост, когато попита с фамилиарно покорство:
— Какво искаш, ефенди? Ти плесна. Вече пак, вече пак! Кога ли ще бъда оставен и аз нявга на спокойствие? Ама ти си заповядай спокойно! Аз на драго сърце ще сторя каквото заповядаш.
— Кафе и тютюн! — гласеше отговорът на неговия господар. — Виждаш, че имам гости!
— Кафе? Аллах, о, Аллах! — изпъшка дебелият, като завъртя очички.
— И защо? Действай чевръсто! На гости все пак се предлага кафе!
— Да, предлага се, ефенди, това знам добре. Предлага се… именно ако има такова.
— Та нали завчера ми поиска шест пиастъра, за да идеш да вземеш!
— Да. Заклевам се във всички пороци и халифи, че отидох и взех.
— Че къде тогава се е дянало?
— Свърши.
— Всичкото? Ами аз нали не пих заради очите си.
— О, ефенди, не се гневи! Аз съм невинен, защото тъкмо заради очите си трябва да пия кафе, за да ги изостря в твоя служба.
— Но за шест пиастъра за два дена!