— Колко получаваш за шест пиастъра? Когато отивам да купя кафе, трябва два пъти да се отбия по пътя при кахведжията[74], за да се подсиля, и на път за дома отново два пъти. Това ми коства четири пиастъра, значи за покупката остават само два. Колко получаваш за тях? Ти съзнаваш, о, ефенди, че съм невинен!
— Но аз трябва все пак да предложа на гостите си кафе!
— Да, определено трябва. Само ми дай пак шест пиастъра да ида да взема!
— Ако те пратя, ти ще отсядаш четири пъти и ще пристигнеш едвам вечерта, носейки бинн[75] за два пиастъра. Аз съм извън себе си и не знам какво да правя.
Тъй като това бе казано къде към слугата, къде към мен, рекох омиротворително:
— Не се кахъри, ефенди! Ние се снабдихме за из път с кафе и имаме още от него в чантата на седлото. Моят придружител ще отиде да го донесе.
— Благодаря ти, господарю. Ти облекчаваш сърцето ми и ме спасяваш от позора да не мога да поднеса на моите гости кафявата напитка на гостоприемството. Затова пък сега ще пушиш с мен най-добрия тютюн, що има в Багдад. Иди бързо донеси чибуците!
Шишкото, към когото беше отправена тази заповед, завъртя отново очички и извика плачливо:
— Чибуците? Аллах, Аллах! Тютюн, о, тютюн!
— Не мрънкай, а върви!
— Ефенди, аз те моля да си събереш целия разсъдък! Защо трябва да бързам, когато бързината все пак нищо няма да промени? Тютюн тук няма.
— Няма тютюн…? Невъзможно! Не може и той да се е свършил всичкият, я! Че аз не съм пушил от цяла седмица!
— Аз също, ефенди!
— Обясни се! Нали трябва да дам на гостите си чибуци!
— Да, действително трябва, ефенди. Аз те моля значи за десет пиастъра, за да отида да взема.
Дебеланкото погледна господаря си, а този ме погледна в лицето толкова безпомощно, че му обясних:
— Не се грижи за тютюна, ефенди! Аз имам. Твоят слуга… как всъщност се казва?
— Хората за майтап му викат Кепек.
— Та значи твоят Кепек може да донесе чибуците, междувременно придружителят ми ще отиде да вземе кафето и тютюна.
— Колко си добър, о, господарю! Само благодарение на твоята любезност ми е възможно да изпълня задълженията си.
Халеф се отдалечи. Кепек обаче още не тръгваше. Той закърши смутено дебелите си ръце и провисна долната устна, така че човек можеше да зърне последния зъб, останал от всичките трийсет и два, в цялата му големина.
— Какво искаш още? — попита го господарят му.
— Ти говориш за чибуци, ефенди — простена оня, — ама ние нали имаме само един, от който пушим и двамата.
— Тогава иди го донеси!
Разбира се, мен отношението господар — слуга много ме развеселяваше. Че първият проявяваше толкова голяма снизходителност спрямо последния, трябваше да си има своята причина. Спомних си, че полякът ми бе казал навремето: «Може би ще ти разкажа защо съм толкова снизходителен с този мъж. Той ми оказа големи услуги.»
Значи Кепек наричаха дебелия. Думата е турска и означава «отцевки». Не чак толкова лошо! Има едни там създания, които хората хранят с кепек за угояване. И тук се сетих също за някогашните думи на неговия господар: «Той изяжда и изпива повечето неща сам. Аз получавам само каквото остава.» При това положение не бе за чудене, наистина, че единият притежаваше твърде малко от обилието, в което другият почти се задушаваше.
Сега Халеф дойде с кафето и тютюна. Той донесе също и лулите ни, с което полякът бе измъкнат от конфузната ситуация, защото ако не бяхме снабдени с чибуци, тримата трябваше да пушим от неговия в кръг.
И тогава и «Отцевката» пристъпи отново вътре, като запухтя, останал без дъх, към господаря си, за да му поднесе лулата. Когато изпълни тежкото дело, той се изтътрузи с наслада навън, ала не затвори вратата, а само я притвори. Бях убеден, че остана пред нея, та да си спести силите и не измине излишен път, в случай че господарят му плесне отново. Какво ли щеше да стане тогава с кафето? Той май го беше и забравил, макар да бе пъхнал любвеобилно торбичката в пазвата си под кафтана. Когато бяхме натъпкали и запалили чибуците, някогашният офицер подхвана:
— Значи имате да ми предадете поздрави от персийския принц, който се казва ласан Арджир мирза? Той беше много знатен господар и комай даже принадлежеше към фамилията на шах-ин-шаха.
Тогава Кепек, дебеланкото, подаде глава и каза:
— Да, той съвсем сигурно беше от знатен произход, защото ми даде, преди да си тръгне, три златни тумана[76] бакшиш.
Той отдръпна пак глава, а неговият господар продължи, без да му направи някаква забележка: