Халеф беше прекъснат. Дребният, толкова щедър със самохвалебствията си мъж беше назовал необмислено името ми. Полякът се ослуша изпървом удивено и после вметна припряно в неговата реч:
— Кара Бен Немзи тук, казваш? Правилно ли разбрах?
— Аллах! — ухили се Халеф полусмутено. — Ето че ефендито из един път ми изпадна от устата. Погледни го! Него също ли не можеш да разпознаеш?
— Машаллах…! Значи това сте вие двамата! Ти Хаджи Халеф Омар, а той Кара Бен Немзи от Алмания?
— Да, ние не можем да бъдем объркани, нито разменени с друг.
— В такъв случай ви казвам сърдечно добре дошли и поставям на ваше разположение всичките одаи на моята къща и цялото си имущество толкова дълго, колкото ви е нужно.
Той беше скочил и показваше радост, която бе толкова по-трогателна, като се има предвид, че краткостта на тогавашния ни престой не даваше основание за предположението да е съхранил такава симпатия към нас. По моему можех да приема, че има и друга причина да се радва на тази неочаквана среща. И той не беше единственият, изпитващ такава радост, защото вратата сега се бе разтворила широко и Кепек се втурна към нас — толкова бързо, колкото му позволяваше чудовищно тлъстата «тапицировка». Той ми протегна двете си ръце и извика със своя висок, мазен като рибено масло глас:
— Слава на Аллах за голямата радост, която днес ми доставихте, ефенди! Аз не съм забравил, както сигурно добре си чул, двата златни тумана, дето ми даде. Вярно, те влязоха през моя нос под формата на енфие, ала въпреки туй не изчезнаха, защото оттам слязоха надолу в сърцето. Ние от онова време постоянно желаем да ви видим пак, за да ви посветим в една работа, над която напразно си трошим главите.
Аха, значи си имаше все пак някаква отделна причина за радостта, проявена към нас. Отношението между господар и слуга беше толкова дружеско, че аз не се поколебах да стисна ръката на шишкото, което при измерението на неговите тлъсти възглавнички не можеше да стане, наистина, с едно движение, а полека-лека.
— Да, така е — пригласи полякът. — Аз трябва да те помоля за съвет, ефенди, защото няма друг човек освен теб, на когото да пожелая да се доверя.
— Ако е възможно да ти го дам, ще го имаш. Но защо точно аз да съм този човек?
— Защото те считам за единствено подходящия, към когото мога да се обърна. Всичко, което се разказва за теб и после аз чрез Кепек узнавам, ме убеждава, че няма да се обърна напусто към теб. Вашето идване ме прави много щастлив, понеже ще върне изгубеното спокойствие на моето сърце.
— А на мен силата на изгубеното здраво храносмилане — прибави Кепек с печална физиономия. — Моят стомах по-рано приемаше всичко, което му предложех. От дълго време той не ми служи добре и аз се осмелявам да го насилвам само колкото е безусловно необходимо за да съществувам. Чувствам, че ще умра от гладна смърт, и съм убеден, о, ефенди, че Аллах те е проводил към Багдад за моето спасение.
Идеше ми да се изхиля с глас над това горчиво окайване, но не допуснах да се забележи тайното ми развеселяване. Неговият господар също не промени физиономия при тези жалобни звуци и му заповяда:
— Трябва да покажем, че тези двама гости са ни сърдечно добре дошли. Тичай, бързо, скачай, Кепек, та да приготвиш един хубав пир! Времето за обяд вече отдавна мина.
Тичай, бързай, скачай! Каква подкана само към тоя кол ос! Той не понечи и крачка да направи, а поклати само бавно и крайно учудено глава и спря погледа си с видим упрек върху своя господар.
— Ее, какво още стърчиш тук? — попита този. — Не знаеш ли какво се прави, когато имаш желани гости?
— Да, зная го съвсем добре.
— Ами побързай тогава и приготви яденето!
— О, Аллах, о, Мохамед! Да бързам трябвало, когато бързината все пак нищо не може да промени!
— Че защо пък?
— Поради пълната липса на провизии. Когато няма нищо налице, човек не може нищо да сготви.
— Ама нали завчера, когато отиде за кафе и тютюн, донесе половин овен?
— Да, сторих го.
— И една кокошка?
— Беше даже млад петел, най-крехката птица от всички съществуващи.
— И ориз, масло, домати и мерудии?
— Да, всичко това — съгласи се Кепек.