— Ами че тогава имаш всичко, за да приготвиш едно хубаво ядене.
— О, ефенди, ти обичаш да си правиш майтап! Всичко това, дето сега го изреди, е изядено.
— Кой ли ще го е изял?
— Аз!
— Ти? В такъв случай би трябвало да имаш в корема си някоя коседж[79]!
Дебелият си окачи физиономия на тиха меланхолия и рече:
— Ефенди, Аллах да ти прости, че се сравняваш с едно такова морско чудовище! Нима не чу какво казах преди малко? Кара Бен Немзи ефенди и шейх Хаджи Халеф Омар го доловиха. Те ще ми послужат като свидетели, че аз почти нищичко вече не мога да вкуся, защото моят клет стомах е слаб и тънък като сапунен мехур, който заплашва всеки миг да се пукне.
— И при тази стомашна слабост плюска сам половин овен и един млад петел? Защото онова, което аз получих, изобщо не може да се брои.
— Аллах! Ти потапяш душата ми в печал! Каквото съм сторил, съм го сторил от любов и пожертвователност към теб. Овенът беше умрял отпреди три дни, така че миризмата му бе започнала да жадува за погребение. Можех ли при това положение да ти го дам да го ядеш?
— Защо си го купил вмирисан?
— Защото не бях при кисаба[80], когато още не е вонял.
— Тогава трябваше да вземеш някой пресен.
— Там нямаше такъв. Всичкото месо, което висеше при него, вонеше.
— Защо не отиде при някой друг кисаб?
Шишкавият завъртя в състрадателно удивление очички, плесна ръце, при което се чу плющене, сякаш се е съдрал някой грот, и извика:
— Аллах да ме закриля! Да съм идел при друг кисаб! Погледни ме, ефенди! Аз някоя хрътка ли съм, че да искаш да се съсипвам от търчане от един месар при друг? Помисли си все пак, че ще умра на място, ако си изгубя сулука и той не се върне! Знаеш също така добре, че трябваше да ида не само до месаря, ами още и до други деккин[81]. Аз опекох месото, като си наложих цялото самообладание и го изядох, за да не бъдеш принуден да изпиташ върху здравето си тъжното въздействие на една такава храна. Наместо да пожъна похвалите ти, трябваше да чуя думи на укори.
Старият, види се, бе затрогнат от тоя упрек, защото заговори меко:
— Хайде да зарежем овена! Но поне петелът не е било нужно да изчезне толкова бързо в стомаха ти!
— Не говори за него, моля те! Така му е било писано в Книгата на живота. Той е бил заклан в същия ден с овена. Аз купих двата в един и същи час. Бяха заедно отнесени до къщи и двата на едно огнище един до друг изпечени. От това следва все пак, че трябваше и заедно да бъдат изядени. Освен туй петелът ме спаси от смърт. Защото, когато овенът бе тръгнал по пътя на своето предопределение, моят клет стомах изпадна в едно такова състояние на окаяност, та си помислих — ще се разделям с тая земя и ясно почувствах, че ми е предрешено да бъда пратен при моите деди чрез вкусването на развалено месо. Ама се сетих за теб и какво щеше да стане, ако аз, едничката опора в дните от живота ти, бъдех принуден да те напусна. Трябваше значи да преодолея неволите на моето храносмилане, което можеше да стане единствено ако призовях обратно моя вече наполовина поминал се стомах, като го примамех с младия петел да опита още веднъж да се справи със земните си задължения. Удаде ми се. Повече нямам нищо за казване, ефенди, сега прави каквото искаш!
Това притежаващо доказателствена сила обяснение постигна целта си — старият, изглежда, бе трогнат от «едничката опора в дните от живота му», защото махна добродушно и каза:
— Не искам да те натъжавам и следователно си оттеглям упреците. Но това не променя положението ни. Ние трябва да ядем, а нямаме нищо.
— О, Аллах, Аллах! Каква късота на мисълта и каква липса на потребното присъствие на духа! Ако се вслушаш в добрия съвет, който виси на устните ми, на всяка несрета тутакси ще бъде сложен край.
— Какво ме съветваш?
— Дадеш ли ми пак пари, то тръгвам да донеса каквото е нужно!
— И преди вечерта няма да се върнеш.
— Ами нали трябва да навестя моите кафенета, за да разкажа, че несравнимият Кара Бен Немзи ефенди и храбрият шейх Хаджи Халеф Омар са дошли при нас. Така ще се наложи да отговарям на стотици въпроси и ще ми е невъзможно да се върна по-рано от мръкване.
Ако някой европейски слуга изтърсеше тези думи, щеше да бъде сметнат за смахнат. Кепек обаче считаше за свое право да ни остави да гладуваме, но да не се лиши от своето шляене. В безграничната си снизходителност неговият господар не знаеше какво да каже и ето защо аз сметнах, че е време да се намеся.
Моят дребен хаджи отдавна вече беше изгубил търпение. Той стана, потупа неизменно невинния виновен по рамото и го запита: