— Ти обаче се ползваш с такава необикновена слава, че аз също те считам за по-способен от всеки друг. Шейх Хаджи Халеф Омар приятел ли ти е?
— Приятел.
— Значи е посветен във всичко, що се отнася до сегашното ви пътешествие?
— Да. Аз нямам тайни от него.
— В такъв случай няма да говоря сега, а после, когато се върне от пазарлъка си. Междувременно можем да си побъбрим на матерния ти език. Ти знаеш от тогавашното си гостуване, че го владея.
Съгласих се с най-голямо удоволствие. Ала предоставената ми наслада не трая дълго, защото Халеф влезе и доложи:
— Донесох каквото можах да получа наблизо. То е достатъчно да преживеем няколко дни, ако тоя дебел Баща на лакомията не погълне през нощта пак всичко, за да се спаси от любов към господаря си от смъртта. А сега трябва да попитам кой ще вари и пече?
— Кепек — отвърна онбашията.
— Аллах! Познаваш ли кухнята си? Кога за последен път си бил в нея?
— От години не съм пристъпвал. Тя е неоспоримото царство на Кепек, който нито миг не ме търпи вътре.
— Така си и помислих! И защо изпада той в такава ярост, когато му говоря за чистотата в живота и апетитността на гозбите? Аз обаче му отговорих както се подобава. От ужас той седна на пода, при което се чу едно такова «пльос», че помислих, земята се е разцепила.
— И после? — попита старият угрижено. — Какво прави той сега?
— Не го мисли! Още седи и при неговата нечовешка тежина няма да може да се изправи, преди да му помогна. Нека си седи, докато се върна при него! Преди всичко трябва да те питам дали мога да говоря откровено?
— Можеш.
— В такъв случай трябва да ти кажа, че ти хабер си нямаш по какъв начин се вари, пържи и пече за теб. Ако бях принуден да изям само една-единствена хапка от тлъстата ръка на тоя Джидд ел вазах[91], то тялото ми щеше да се обърне с опакото навън като някоя кесия.
Опасявайки се хазаинът ни да не се засегне, аз дадох скришно знак на хаджията да се сдържа. Халеф обаче продължи несмутимо:
— Моят сихди ми маха, разбира се, да мълча. Ако ще се наслаждаваме на нещо при теб, то съм длъжен да говоря и да ти обърна внимание, че докато се намираме у дома ти, аз самият ще бъда тая Хукуми ет Матбах.[92] Не искам да описвам кухнята, защото няма да намеря подходящи думи, ама посудата… посудата! В ъгъла стои един тенекиен съд с водата, с която твоят готвач си мие лицето и ръцете, и от която черпи също за готвенето. На дъното на водата лежеше кал, дебела няколко пръста. Когато той приседна от ужас, аз му я излях върху главата…
— Не биваше да го правиш! — вметна бинбашията. — Ако Кепек се разболее от това…
— Не се бой за него! — прекъсна го Халеф. — Тая баня ще го върне отново на себе си и само ще му подейства благотворно. После видях една танджара[93]. В нея имаше дебел слой мас със следи от пръсти и когато го попитах за какво служи, узнах, че я ползвал за мазило на чехлите си. В същата тая танджара той вари месото и зеленчуците. Извадих аз маста и му я наплесках по лицето.
— Na zdrowie! (Наздраве!) О, шейх хаджи Халеф, ако си сторил това, то Кепек ще…
— Не се грижи, ефенди! — вмъкна Халеф. — Тя нищо не му навреди. Той си я облиза и, изглежда, много му се услади. Докато вършеше това, аз се огледах по-нататък и открих една миклайе[94] от бакър, в която той пече месото. Сега в нея си беше приготвил някаква мархам[95] за прокуждане на живеещите в кревата му бакк[96].
Аз му обмазах помадата върху първата мас. Сетне…
— Престани! — пресякох го аз. — Не искам да чувам нищо повече. Ти сега ще излезеш още веднъж и ще купиш съдовете, смятани от теб за необходими, а после ще ги поднесеш в дар на дебелия, което, както се надявам, ще ти върне неговата симпатия.
— Значи мога да се разглеждам като повелител на кухнята?
Дребният шейх получи според тамошния обичай чрез едно поклащане на глава съгласието на поляка и се отдалечи. Дозорца беше много смутен и се постара да отслаби въздействието, което бе оказал върху мен докладът на хаджията. Аз му помогнах бързо да го преодолее, толкова повече че основната причина на това лошо домакинстване се криеше, изглежда, в неговата сиромашия. Ние беседвахме за моето и неговото отечество, което той явно и сега още пламенно обичаше, попита ме също дали имам намерение да излизам още днес. Аз отвърнах отрицателно и ето как направихме една разходка из градината, при което се убедих, че на нашите коне нищо не е занесено. Когато се върнахме после в къщата и минахме край кухненската врата, спряхме за миг да се ослушаме. Чухме дрънкане на посуда и същевременно гласа на дебелия: