— Не оставяй салсата[97] да кипне, защото ти казвам, достопочтени шейх на хаддедихните, че ще е жалко за всяка изгубена капка! Виждам, че ти си един истински Ашши ес Ашшийи[98] и ще се радвам като някой султан на това ядене.
Бинбашията се подхили, а и аз бях доволен от доброто разбирателство, което явно се бе появило между двамата. Не бяхме седели кой знае колко в стаята, когато Кепек дойде с тежки стъпки и попита господаря си:
— Ефенди, гощавката скоро ще започне, а шейхът твърди, че в кухнята само съм му се пречкал. Мога ли да седна тук, както ми е позволено винаги, когато нямаме какво да вършим?
Старият ме погледна въпросително. Можех да си помисля, че двамата самотници възможно по-често сядат заедно, защото разчитаха един на друг, и не исках да ги карам да правят изключение заради нас. Поради това отвърнах на онбашията, който сега изглеждаше много по-чист отпреди:
— Седни! Нямаме нищо против.
Кепек зае място срещу нас, но как! Най-напред се обърна към стената, на която подпря ръце. После бавно започна да ги плъзга надолу, при което не се навеждаше, а тялото му запазваше вдървена поза, така че нозете се отдалечаваха с хлъзгане от лежащата до дувара възглавница. В мига, в който той не можеше поради своята тежест повече да се държи, се оттласна бързо и с едно могъщо движение се извъртя, следствие на което се озова със силно изтърсване върху възглавницата. При гледката, която представляваше, ми костваше усилие да потисна напушилия ме смях. Търбухът му лежеше върху бедрата като някой издул кафтана аеростат и той пухтеше със силно зачервено от напрежението лице, напразно мъчейки да се покрие с недостигащите поли на одеждата си. Когато си оправи дишането, издаде дълбока въздишка и заяви:
— Тъй! Сега няма да стана, преди да съм се заситил напълно.
— Глад ли чувстваш? — попита господарят му.
— Само глад? О, Аллах! Това е много, много повече от глад, о, ефенди. Когато човек гледа тоя шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар тъй усърдно и апетитно да се занимава навред из кухнята, то всичката възможна вода на небето и земята му се стича като лиги в устата. Той ги умее тия работи, ох, умее ги той! Иска ми се без прекъсване да го гледам как готви и без преставане отново и отново да ям гозбите му!
Кепек примляска с език, направи най-блажената физиономия и продължи:
— Впрочем шейхът съвсем не е толкоз лош, както си мислех. Първо беше много зъл към мене. Сетне обаче ми показа великолепията на новите гърнета и каза, че всичките щял да ми ги подари, с което гневът в моето сърце се преобрази на благотворно умиление. След това отиде да донесе вода, стъкна огън и сложи месото и зеленчуците, където си им бе мястото. Когато свърши с това занимание край оджака, донесе пак вода, взе сапуна, какъвто също беше купил заедно с другите неща, и ми посвети едно пречистващо почистване на личността, с което си спечели цялото ми благоволение. После ми помогна при ставането й ме почете с поръчението чрез непрестанно бъркане с лъжицата да предвардвам ориза от загаряне. По време на това занимание нашите души все повече се приближаваха една към друга. Аз почувствах в дълбочината на моя вътрешен мир, че съм го обикнал, а когато ми даде да опитам първото, вкусно парче мишви[99], не можех да постъпя другояче, трябваше да го прегърна, след което той учтиво ме помоли да дойда тук при вас и със спокойствието на най-задушевното доволство да изтрая до пристигането на очакваните наслади.
Когато Кепек каза това, споменатото задушевно доволство ясно му личеше. Но неговата радушност се оказа още повече, когато Халеф сега изблъска с крак вратата и влезе в стаята с богато натоварени ръце. След като се бе освободил и още на няколко пъти бе сновал между нас и кухнята, целият серир и пода отпред бе отрупан с произведенията на кулинарната му дейност, а и пред дебелака се извисяваше такава планина от ориз и месо, та помислих, че поне днес-утре няма да свърши. Не се наложи обаче дълго да чакам и грамадата беше изчезнала, Отцевката зяпаше копнеещо към нас дали тук няма още нещо за изкопчване. Това жаление му бе изпълнено с такава щедрост, че накрая ме достраша за него, а и той самият съзна, че в крайна сметка дори и най-голямата дупка може да бъде запълнена. Прекара милващо ръце по онази част от тялото си, която Преди малко сравних с аеростат, и каза въздъхвайки:
— Сега преставам, не мога повече. О, нещастие на заситата, о, недостатъчност на стомашните стени! Защо се услажда още, когато човек не може повече да яде? Но аз се надявам, че прекрасният шейх на хаддедихните ще отскочи още веднъж до града да навести месаря, защото лесно може да стане така, утре вече там да не се намира нищо добро.