— Не го вярвам. Бог е неограниченото. Аз. Който го отрича, заличава себе си. Това е смехотворност, защото който отрича, трябва все пак да съществува. Твоите факти не ме плашат. Аз не ги познавам, но съм убеден, че ако ми бяха известни, щях да победя невярата ти тъкмо чрез тях.
— Ти ще се запознаеш с тях, поне с няколко. Аз няма да ти разказвам някоя дълга история, някой уморителен житейски път. Аз самият съм вече достатъчно уморен, няма защо да уморявам и теб.
Колко невярващи, съмняващи се, търсещи души съм опознал в родината, а и също навън по чужбината! Каква радост, когато ми се е удавало да насоча някоя от тях към вечно търсещата любов, изоставяйки деветдесет и деветте овце в кошарата, за да намеря изгубената стотна в пустинята! Ще успея ли и при този мъж, който бе започнал вече да се страхува от моята логика? И все пак какво е логиката на хладния, пресметлив разсъдък пред всевластващата над небето и земята логика на любовта! Разсъдъкът на бинбашията не бе способен да низвергне Бога от трона, ала неговото сърце беше мъртво и празно, то трябваше да има живот и съдържание. Това бе, по което бе копнял, но откъде трябваше да дойде този живот? С какво да се запълни празнотата? Беше крайно време за него. Неговото лабилно и безволево снизхождение към слугата удостоверяваше, че вече е почнал да се вдетинява, което много вероятно не бе последица от неговата възраст, оценявана от мен на седемдесет години. Той трябваше да бъде разтърсен. Когато човек е изгубил вярата си в Бога, иска се енергия, за да му бъде върната.
— Говориш ли полски? — попита ме той сега.
— Не.
— Но познаваш историята на Полша?
— Да.
— Историята на една нещастна страна и нейните нещастни жители! Аз принадлежа към тези достойни за съжаление люде.
— Моля, не говори така! В този смисъл човек никога не бива да бъде достоен за съжаление. Съжалението е похвално само за определени случаи, в други случаи то оскърбява този, за когото се отнася. Има един вид нещастие, което човек трябва да носи с благородно самосъзнание; съчувствието тогава е унижение. Изобщо моето мнение за общоприетото понятие «нещастие» е по-различно от твоето. За мен, съзнаващият, че съм воден от Бога, нещастие не може да има.
— Значи ти си именно щастлив. Или за теб няма и щастие?
— Не каквото обикновено бива наричано щастие и е равнозначно на «благоприятен случай». В по-висш смисъл действително има щастие, но и само едно, което аз наричам земното блаженство. Това щастие не е нещо преходно. То не може да се мери и отчита. То няма граници и се състои в блаженото убеждение, че човек почива в отческата ръка на Бога.
— Тази ръка аз не я познавам. На мен не е бил предложен нито покоят при Бога, нито някакъв друг. Кой и какъв съм, не е нужно да знаеш. Аз самият едва ли знам повече, поне не мога да мисля за това. Произхождам от стар, благороден, богат род. Отказах се от името му, за да се подсигуря срещу преследвания, и се нарекох Дозорца, защото твърде много обичам отечеството си, че да пожелая да нося някое неполско име. За нашето житие-битие, моето възпитание и многото други там неща не им е тук мястото. Искам само да спомена, че получих образование за офицер, нямах нито един вярващ сродник или учител и виждах едничката цел на живота си в освобождението на отечеството от потисническия хомот. Бях в Париж, за да подготвя със съмишленици въстанието на нашия народ. Мирословски ме наричаше свой приятел. Бях изпратен в Германия и отидох после в Русия, участвах в злощастното превземане на Познан, присъствах на опита за вземането на Зидлце, а в Краков бях приближен на диктатора Тисовски. В Галиция собствените ни хора се струпаха под предводителството на Якоб Сцела. Те подлагаха на пожари, плячкосване и убийства именията на съюзените с нас дворяни.
Газехме в кръв. Къде да отида? Навсякъде бях презиран. В Прусия, Австрия, Русия ме заплашваше палачът. Беше ми издадена смъртна присъда, публични обяви за търсене и залавяне ме преследваха навред. Именията ми бяха секвестирани. Нарамих просешката торба и ударих към Турция, където намерих прием във войската под сегашното си име. Трябваше да си създам бъдеще и тъй като при тогавашните условия това за мен като християнин не беше възможно, преминах към исляма.
— Към исляма? — попитах шокиран. — Ах, тогава ти си… отцеп…
— Отцепник. Изречи си спокойно думата. Какво искаш? Аз никога не съм бил благочестив, убеден християнин, а преминаването ми в чуждата религия бе възнаградено с по-висок чин. Това беше всичко, което желаех.
— А днес се учудваш, че животът ти е пропилян? Кажи откровено, само свободата на твоя народ ли си искал, или си мислел след евентуалния успех на въстанието да бъдеш зачетен с един издигнат пост?