— Двете.
— Тогава това е споменатият преди малко отровен плод, който навремето си си присвоил със сила. Заради него си пропаднал. И после преминаването към исляма! Необяснимо ми е как…
— Остави ме, моля, да разказвам! — прекъсна ме той. — Ако това може да послужи за твое успокоение, искам да ти кажа, че аз бях, наистина, равнодушен християнин, но не станах и ревностен мюсюлманин. Дали ще казвам Бог или Аллах, Христос или Мохамед, за мен си остава все едно. Ако наистина има Бог, то всички хора са негови чада. Този възглед ми даваше вътрешното спокойствие, от което се нуждаех, за да се стремя напред. Имах успех не само като офицер, но и като човек. Служех в Бейрут, чийто гарнизон се числеше към Арабистан Ордюсил[102]. Там се запознах с един персийски търговец, който прояви симпатия към мен. Всеки ден ходех в неговия дом, където според иранския обичай не се държеше толкова строго на харемските закони като при сунитите. Той имаше едно-единствено дете, дъщеря. Тя беше, според ориенталския начин на изразяване, красива като утринната зора и по-грижливо възпитана от една сунитска харемска дъщеря. Обикнахме се и баща й ми я даде за жена, макар да не бях шиит.
— Щом нейният баща е бил такъв, това не обремени ли съвестта ти? — попитах аз.
— Ни най-малко. Та нали скокът от християнина към мохамеданина беше много по-голям от малкото посягане на сунита към една шиитска жена. Защо трябваше да си отправям упреци за това? Не съм се разкайвал за избора си. Миналото с всичките му въжделения беше една свършена работа и аз живеех само за моето семейство и военната си кариера. Бракът ми предлагаше едно ежедневно подновявано щастие, което се увеличи още повече, когато ми се роди първо син и после дъщеря. Една година след раждането на второто дете бях преместен в Дамаск, където след няколко седмици ме последва бащата на съпругата ми, тъй като той и жена му смятаха, че не могат да живеят без своето дете. Беше в началото на 1860, толкова гибелната за Дамаск година. Известна ли ти е неговата трагична история?
— Да.
— Тогава не е нужно да правя изчерпателен разказ. Колко бях щастлив, могат да ти кажат имената, които бях дал на моите деца. Синът ми се казваше Икбал[103], а дъщерята — Сефа[104]. Жена ми също имаше много показателно име, а именно Елмаз[105], и за мен тя наистина си беше един скъпоценен камък.
— А как се казваше баща й?
— Той се наричаше мирза Сибил или също ага Сибил.
— Сибил означава на персийски мустак. Унаследено ли беше това име, или той си го е бил прикачил заради мустаците?
— Не знам, но той действително имаше такъв здрав мустак, какъвто втори не съм виждал. Само на портрета на по-раншния крал на Италия Виктор Емануел II съм срещал подобен. Защо се осведомяваш за името му?
— Нямам някаква същинска причина. Въпросът ми дойде на езика непреднамерено, може би само защото назова всички други имена, а това пропусна.
— На драго сърце не бих назовал нито едно, защото те ми напомнят за изгубеното щастие, което никога няма да се върне.
— Бог е всеблаг и не е необходимо човек да се отказва от това, което ти наричаш щастие.
— Ти надали ще го разбереш. Човек трябва да бъде баща, за да може да го почувства като мен. Бащината и майчината любов е нещо съвсем различно от изискваната от нас всеобща любов към ближния. Имаш ли деца, ефенди?
— Не.
— В такъв случай ще можеш да ме разбереш само наполовина. Би ли могъл да се почувстваш някога отново щастлив, ако убиеха жена ти? А на мен ми погубиха не само жената, а също децата с техните баба и дядо!
Когато Халеф чу това, извика:
— Аллах да затрие убийците! Ако на мен ми убият моята Ханнех, най-велелепната от всички девици, жени, майки, стринки и тетки, и сина ми Кара, от чиито очи святка гордост и храброст, то щастието на моя живот ще си е завинаги заминало и аз няма да намеря покой, додето не пратя чудовищата, извършили деянието, при най-поганските дяволи на най-дълбокия пъкъл!
— Да, ти навярно ме разбираш по-добре от твоя приятел Кара Бен Немзи, защото имаш син. Аз също горях за отмъщение. Но не познавах убийците и всяко усилие да ги открия беше напразно.
— Разкажи как се случи нещастието! — подканих го. — Това ще облекчи сърцето ти.
— На него няма да му стане по-леко, а по-тежко — отвърна Дозорца. — Винаги причинява болка, когато човек човърка рани, които не искат да заздравеят. В Бейрут вече бях опознал смъртната вражда, която постоянно цари в Ливан между мохамеданските друзи и християнските маронити, навярно и никога няма да угасне. Понеже ситуацията ти е ясна, не е необходимо да правя предварителни обяснения. Споменатата вражда не произхожда от някаква разлика по отношение местожителството или езика, а от различието във вярата. Друзи и маронити обитават пещерите и долините на Ливан и двете общности говорят арабски. Маронитите са всъщност католически християни, макар що се отнася до техните църковни обреди и йерейския брак да са се отдалечили от Римската църква, а друзите изповядват исляма, но си имат своите тайни учения и дори се отдавали още, както казват, на древната сирийска култова религия. В по-раншни времена друзи и маронити се държали сплотено срещу турците; планинските народи винаги се съпротивляват най-дълго срещу поробителите. За да бъде разрушен този сговор, бе посята вражда между тях. Плодовете съзряха и последиците бяха кървавите и безпощадни масови кланета, състояли се през годините 1842 и 1845. Когато после турците претърпяха в Кримската война неколкократни унижения от страна на съюзените с тях англичани и французи, у мохамеданите се насади една омраза към християните, на която най-лесно можеше да се даде простор в Ливан и Сирия, където английските и френските интереси се сблъскваха непримиримо с турските. Хората започнаха да се разбунват. Когато Западните сили принудиха султана в прочутия Хатт-и-Хумаюн[106] от 1856 да присъди и на всички иноверни поданици същите права като на мохамеданите, по страната тръгна дълбоко озлобление, чийто първи сигнал бе убийството на английския и френския консул в Джида, пристанищния град на свещената Мека, където, както е известно, хората са по мохамедани от самия Мохамед. Последвалото наказание от страна на двете сили увеличи тайно разяждащата ненавист. Към това се добавяше, че правата на Портата по отношение васалните държави биваха все повече орязвани и накрая напълно преустановени. В Сърбия свалиха Кара Георгиевич, който беше предан на султана и върнаха Обренович. В Молдавия и Влахия беше избран за княз Куза. Тези събития така повишиха озлоблението на мюсюлманите към християните, че избухването на битката беше неизбежно. Тя се започна най-напред в Ливан, и в Дамаск се състоя тайно съвещание между тамошния паша Ахмед, шейх ул ислям[107] Абдаллах ел Халеби и Куршид паша от бейрут, чийто резултат шейх ул ислям обобщи с думите: «На Хатт-и-Хумаюн, който накърнява духа и словото на Корана, може да се отговори само с подстрекаване на народа към християноубийство.» Куршид паша първи доведе това решение до дело. При потеглянето си от Бейрут той даде с топовни изстрели сигнал за клането. Друзите се надигнаха на унищожителна битка срещу християните.