— Над двайсет хиляди. Понеже Димишк еш Шам[109] е столицата на вилает Сирия и на санджак Шам-и-Шериф, можеше за съжаление с категоричност да се предвиди, че размириците ще настъпят също и там и може би дори ще приемат още по-кървав изход отколкото в планините.
— Това е, което исках да кажа и аз, и което всеки там знаеше. Християните на столицата живееха, наистина, в дълбок мир с мохамеданите, ала непредпазливо предизвикваха тяхната завист и омраза със самоувереното си държане и великолепието, с което обзавеждаха своите домове и гиздеха своите жени и дъщери, пускайки ги да вървят незабулени по улиците. Те бяха забравили, че мюсюлманинът гледа все още на себе си като покорител, като господар на страната, а те притежават само правата на ра’ая[110] която трябва да откупи правото си да живее тук с данък на глава. Като ра’ая те бяха изключени от поземлената собственост и бе трябвало следователно да се заловят с търговия, натрупвайки чрез нея богатства, които сега безразсъдно дръзваха да излагат на показ. Това имущество си бе тяхна собственост, наистина, а всеки човек може да показва каквото е спечелил, но не е умно това да се прави по такъв начин, че да дразни очите на другите хора. Ти сигурно си опознал достатъчно поведението на богатите християнски гърци и арменци и ако въпреки това не си на моето мнение, то ще те препратя при богатите яхуд[111] на Запада, които там също бяха само протежирани лица, гледани със завист от тамошните неюдеи. Съгласен ли си с това?
Той ме изгледа въпросително.
— Не мога да го отрека. Говори нататък!
— Когато безпокойството в Дамаск започна да нараства, християнските консули се осведомиха при пашата дали съществува опасност за християните. Той ми отговори успокоително, ала събра от обитаваното най-вече от тюркмени и кюрди предградие Селехийе хиляда мъже, които бяха определени уж за защита на християните, ала трябваше да започнат тяхното избиване. Също шейх ул ислям, който беше душата на съзаклятието, стори своето за приспиване на опасенията. Но пък имаше също много високопоставени мохамедани, които бяха благоразположени към християните и ги предупредиха. От съобщенията на тези хора се узна, че войската е готова за голямата салхана, и че тайно се раздава оръжие и на цивилното население. Накрая по улиците можеше да се види даже една скитаща глутница кучета, носещи на врата си християнски кръст. Но нито тази най-силна гавра, нито другите признаци бяха в състояние да разтърсят застрашените и наказани със слепота хора от тяхното злощастно доверие. Известен ли ти е денят, в който нещастието настъпи ненадейно като гръм от ясно небе?
— Беше девети юли.
— Правилно! Мюезините тъкмо призоваваха за молитва. Къщите и пазарите се опразниха, а улиците бяха пълни с хора. Тогава внезапно прозвуча викът: «Убивайте, грабете и палете! Днес за християните е денят на смъртта!» В миг християнските квартали бяха окупирани и ужасното дело започна, за да свърши едва след пълни седем дена. Още на третия ден бяха изпепелени около четиринайсет хиляди къщи. Над пет хиляди човешки живота бяха погубени; повече от хиляда жени бяха избити или изчезнали.
— Но това християнско избиване — вметнах аз — щеше да приеме още по-широк обхват, ако не беше Абд ел Кадер — прочутият и благороден алжиро-бедуински емир.
— Да, този страшен противник на французите бе трябвало да напусне отечеството си и беше дошъл в Дамаск, за да преживее тук мирно последните си години. От анексирането на Алжир от французите безчет араби се бяха изтеглили оттам към Дамаск и много негови воини ги бяха последвали. Неговите ръце бяха носили победоносно знамето на Пророка през много бойни полета и французите го бяха научили да мрази всичко, що е християнско. Така мохамеданските власти в Дамаск — там бяха свикнали да държат сметка за неговото влияние — вероятно са вярвали, че той няма да ги обезпокои в кървавото начинание. Хората изобщо бяха на мнение, че Лъва от Алжир, както биваше наричан, е остарял, търси леснината и вече няма охота да върти толкова лесно вадения някога ятаган. Но тази преценка щеше да се окаже погрешна. Когато го привлякоха заради престижа, на който се радваше, и бойния му опит към тайния, насочен срещу християните, военен съвет, той заяви с безстрашна откровеност на пашата: «Това, което възнамерявате, е против нашия закон. Аз съм по-добър мюсюлманин от вас и ще защитавам християните. Да, готов съм дори да загина, за да защитя честта на исляма!» И когато кървавата баня започна, той удържа думата си. Отвори на угнетените просторните помещения на своята къща, освобождаваше обсадените в жилищата им християни и на всеки беглец подаваше спасителна ръка, за да го отведе в безопасност. Биеше се сред неустрашимите си африканци срещу турския аскер и сганта и полека-лека отведе в малката крепост почти единайсет хиляди християни, сред които лазаристите и също милосердните сестри заедно с двеста млади възпитаници. За тая цел бяха необходими седем набега, при които бяха убити мнозина от неговите хора. Също в собствената му къща се намираха неколкостотин души. Тя трябваше да бъде нападната по заповед на шейх ул ислям от няколко хиляди войници и плячкаджии. Тогава Абд ел Кадер разпредели африканците си, на които можеше да разчита, с факли в мохамеданските градски части, изскочи с шлем и броня срещу нападателите и заплаши: «Окаяници, с кръв и убийства ли смятате да зачетете Пророка? Ако не си тръгнете, ще наредя да съсекат пашата и офицерите ви и ще подхвърля на огън всички ваши къщи и сокаци!» Това подейства, макар и само за кратко време. Междувременно обаче пристигна вестта, че един съюзен с Абд ел Кадер хаурански шейх, при Когото той беше пратил за помощ, идва с голяма бойна дружина, за да подкрепи Лъва от Алжир. Тогава арсъзите изоставиха къщата му и се задоволиха с обкръжението на малката крепост и намиращите се в нея спасени от него християни. Този разположен в северния ъгъл на Стария град строеж е заобиколен от дълбок ров и има високи, дебели зидове, подсилени с кули. Той предлагаше временно на християните необходимата сигурност, ала поради големия си брой те трябваше в продължение на още много дни да страдат от глад и жажда, зной, страх и треска, докато благодарение намесата на западните правителства Ахмед паша бе отзован и се появи неговият приемник Фуад паша с нова войска, за да възстанови мира и спокойствието. По-късно християните се изселваха на тълпи, защото бяха убедени, че насочената срещу тях фанатична омраза продължава тайно да тлее.