— Ние ще съумеем да оценим доверието ти и няма да предприемем нищо, което би могло да ти навреди.
— Това ме успокоява. Вие не бива да се обиждате от моята угриженост, защото опасността, от която навремето се изплъзнахме единствено чрез полагане на клетва, за нас и днес все още съществува.
— Не може и през ум да ни мине да вземем думите ти другояче освен в техния смисъл. Продължавай спокойно да ни разказваш какво сте преживели в Бирс Нимруд.
— Сефира говори известно време с хората си на персийски, при което от време на време ни хвърляше ту подигравателни, ту ядни погледи. Жена ми и баща й ми бяха втълпявали този език само дотолкова, че можех криво-ляво да си служа с него. Ето защо разбрах твърде малко от онова, което се говореше, толкова повече че мекеретата приказваха много бързо. И този път често бе споменавано името Гюл-и-Шираз. Едва в този миг ме спохожда една мисъл: ориенталецът обича да се изразява картинно, той често прикачва на жените си имена на цветя. Да не би пък да се имаше предвид не истинска роза, а някоя жена? В такъв случай тази женска особа би трябвало да стои в тясна връзка с контрабандистите. Онзи, когото често споменават, трябва да притежава авторитет и оттук по мое мнение може да се заключи, че тази връзка не е обикновена. Аз съм склонен да смятам тази Гюл-и-Шираз за жената на някой предводител. Ти какво ще кажеш по въпроса, ефенди?
— Решението на загадката засега предоставям все още на теб. По-важно от тази персона за мен е селището.
— Как тъй?
— Дали се е имало предвид личност или предмет, това на първо време не е от значение за мен. За мен най-главното е думата Шираз, от която вадя заключение, че разбулването на тайната трябва да се търси само в едноименния столичен град на персийската провинция Фаристан или в негова близост. И дори да се заблуждавам по отношение на това допускане, то съм склонен все пак да твърдя, че може да се открие взаимовръзка между някоя тамошна личност и търсената Гюл-и-Шираз. Сега не е нужно да си трошим главите по този въпрос. Та ти разказваше, че Сефира най-напред говорил със своите хора?
— Да. После се обърна към нас, за да излее гнева си специално върху мен. Като ме каляше с най-низостни хулни думи, той ми изброи какви неимоверни щети трябвало да понесе контрабандата заради мен и заплашваше, че за тая работа щели да ми поискат компенсация и живота. Речта му беше дълга, но аз ще бъда кратък и искам само да кажа, че не отговорих. Кепек също не каза нито дума. Тогава персиецът започна наново, като с подигравателно хилене изкара на бял свят всичките разследвания, които бях направил, за да открия скривалището на контрабандистите. Откъде знаеше той всичко това? Дали пък сред служителите ми някой не стоеше на заплата при него и му издаваше всичко?
— Много вероятно, защото от разказа ти заключавам, че корпорацията на контрабандистите се е простирала надалеч и е била добре организирана. И тъй като нейната управа явно е била дръзка и умна, може със сигурност да се приеме, че е поставила шпиони, за да знае всичко, което предприемаш срещу тях. А къде е имало лица, запознати с тези неща? Разбира се, само сред собствените ти хора.
— Това е вярно. Де да си бях държал очите отворени и в това отношение! Едва сега ми става ясно защо често ми се бяха проваляли планове, съставени така грижливо, че успехът изглеждаше неминуем. Съзнавам, че съм бил прекалено доверчив спрямо моите подчинени, а това бе грешка, която трябваше тежко да изкупя.
— Даваш си равносметка за времето, за което разправяш?
— Да. Вече ти казах, че предводителят не само заплашваше живота ми, но изискваше и обезщетение. Той искаше цялото ми състояние и когато казах, че не съм богат, се изсмя и ми назова сумата, която притежавах, така точно, сякаш я бях поверил на самия него. Сефера поиска ордер до банката, в която бяха вложени спестяванията ми, и когато му отказах, обясни, че в рамките на един час щял съм да бъда убит заедно с онбашията. Даде ми време да размисля и седна после с другите в очакване, когато времето за размисъл изтече, бях попитан дали ми е дошъл по-добър акъл. Дадох отрицателен отговор. Тогава те забиха две колчета в зидарията и ни метнаха с Кепек по един клуп на врата. Не можех да се съмнявам, че ще бъдем обесени, и ето как се обявих, всъщност повече от съображение към онбашията, за готов да заплатя сумата. Може би ще кажеш, ефенди, че е било страхливо от моя страна?
— Не. Навярно всеки на твое място щеше да постъпи точно така, защото, когато човек има избора да бъде оставен да живее като бедняк или да бъде обесен като богаташ, то сигурно ще избере първото. Пък ти си имал доходен пост и си можел значи отново да станеш имотен.