— Що се отнася до това, то на контрабандистите не можеше и да им хрумне такава непредпазливост. Те бяха спуснали пред помещение пет една рулетка от яки железни пръчки, която можеше според желанието да се навива горе или спуска и стабилно да се захваща. Дори да не бяхме вързани и да имахме ножовете си, нямаше да ни се удаде да прережем пръчките.
— Наличието на тази здрава рулетка дава да се заключи, че камерата и преди вас вече е приемала пленници. Разказвай нататък!
— Като че бе минала цяла вечност — продължи той, — когато чухме пръчките да дрънчат и отново видяхме светлина. Дойде Сефира и заедно с него мъжете, които вече преди туй бяха били. Той получил, както ни съобщи, парите. Това, види се, го бе настроило към умереност, защото не се държеше така троснато като по-рано. Попита, наистина, дали не ми е дошъл по-добър акъл, ала прие нелюбезния ми отговор без предишния гняв и заговори несмутимо, макар и все пак много категорично:
«С този отказ ти самичък си произнесе присъдата. Аз трябва да се погрижа да не можеш да ни навредиш. Ние подозирахме, че ще отблъснеш предложението да станеш наш човек, и в този случай смъртта ти бе решена. Но за теб се помолиха — кой, не е нужно да знаеш. Аз обещах на въпросния да пощадя живота ти, в случай че се съгласиш да ни подсигуриш по друг начин. Та чуй значи какво ще ти кажа сега! Съгласиш ли се, ще си получите свободата, ако ли не, то няма да преживеете следващия час. И тъй, ще се закълнете с клетва, която аз ще ви изричам, че на никого няма да издадете това място, и ти веднага щом се върнеш в Багдад, ще напуснеш службата си. Не го ли сториш, падате жертва на нашето отмъщение. А бъде ли това скривалище рано или късно открито по някакъв начин, който ни даде и най-малък повод за подозрение, че сте нарушили клетвата си, то ви предстои най-мъчителната, най-ужасната смърт. Също така ти нямаш право да напускаш Багдад, докато си жив, за да не се измъкнеш с това от нашето отмъщение. Ние ще те наблюдаваме постоянно и никога няма да те изпуснем из очи. При най-малкото приготовление за отпътуване си изгубен!»
Това поиска от мен Сефира, ефенди. Ти какво щеше да сториш на мое място?
— Сигурно не каквото си сторил ти — отвърнах. — Той вероятно изобщо нямаше да ме намери в кауша. Но сега това няма значение. Вие сте дали клетвата и сте били освободени, след което сте се върнали в Багдад и ти си се оттеглил от твоя пост.
— Така е. Не знам наистина какво друго можех да сторя. Ние трябваше да се закълнем и бяхме веднага освободени от вървите и изведени от кулата.
— През нощта?
— О, не. Беше посред бял ден.
— Наистина ли? Каква непредпазливост от страна на Сефира!
— Защо непредпазливост?
— Защото тогава сте могли да видите онова, което досега са държали в тайна от вас, а именно входа, неговото разположение и как се отваря и затваря.
— Всичко това действително го видяхме. Сефира присъстваше и каза:
«фактът, че не крия тези неща от вас, може да ви подскаже колко сигурно ви държа в ръцете си.»
Впрочем що се отнася до тайния вход, ние сигурно не бихме могли да го намерим, колкото и дълго да дирим, защото не запомнихме чертите, бележещи малката тухла, която трябваше да се махне първа, преди да се поместят по-големите.
Ослушах се, когато бинбашията каза това. Той се беше заклел никога да не издаде входа, а понятие си нямаше, че с тези думи ми беше разкрил всичко. Тухлите на Бирс Нимруд носеха клинопис. Дозорца обаче не бе казал клинове, а «черти» и този израз насочи вниманието ми към едно обстоятелство, което досега не бях зачел, защото го смятах за без значение. Пергаментът на Педер-и-Бахарат съдържаше именно, както се знае, една скица, чието значение тогава не бях разбрал. Когато бинбашията описа пътя към височината на Бирс Нимруд, тя внезапно застана ясно отново пред очите ми и аз съзнах за мое удивление, че линиите, от които се състоеше, трябва да обозначаваха пътеката към скривалището на контрабандистите. И когато той сега бе казал «черти» вместо «клинове», се сетих, че бях забелязал и «клинове» под скицата, на които обаче не бях обърнал внимание. Бях си прерисувал пътеката, но тези клинове — не. За щастие притежавам изключително добра памет, която често е съхранявала безразлични за мен предмети и събития и ми ги е показвала внезапно отново ясно веднага щом мислите ми са се връщали по пътя на логиката към въпросното място или време. Така и сега. Едва беше изрекъл бинбашията думата «черти», то писмените знаци от онзи пергамент застанаха толкова ясно пред духовните ми очи, че знаех не само техния брой, но даже различната им големина и взаимно разположение. Това бяха думи на вавилонски клинопис и без да слушам какво говореше по-нататък старият, си преведох с известни усилия клиновете в следните слова: «… ромен/а. Иллан ин тат кабад бад ’а. Иллаи…» Което означава в буквален превод: «… принасям в дар на върховния бог с намерението единствено за блясъка на върховния бог…»