— Но как ти хрумна да числиш моите мъртви към живите?
— Аз само те попитах дали можеш да докажеш, че те действително са мъртви. Можеш ли?
— Да и… но и не.
— Видя ли труповете им?
— Не.
— Говори ли с хора, които са били напълно достоверни свидетели на тяхната смърт?
— Отново не. Разказаха ми за убийството, ала никой не беше присъствал лично, никой не беше видял деянието със собствените си очи.
— И въпреки това ти вярваш толкова твърдо? Аз на твое място щях да търся непоклатими доказателства.
— Ефенди, не ме тласкай към самообвинения! Не утежнявай сърцето ми повече отколкото е било през всичките тези години и продължава до ден-днешен да е!
— Аз бих желал, напротив, да го облекча. Ти ни разказа онези събития в Дамаск само накратко. Размисли! Не се ли намират в царящия досега мрак места, които са по-светли и може би дават основание за надежда?
— Ох, ще ти призная, че е имало часове, в които ми се е искало да се съмнявам в истината, считана досега от мен за неопровержима. Но колкото и да се стараех да намеря едно-едничко основание, което да даде опора на котвата на моите надежди, тя винаги се връщаше от дълбините, носеща обратно моята мъка.
— В такъв случай я хвърли сега отново!
— Това няма да ми е от никаква полза! Ако близките ми не бяха мъртви, нямаше ли поне един признак за живот да ми дадат?
— Не са могли, защото не знаят къде си.
— Би трябвало да издирват, докато ме намерят.
— Вероятно са го сторили. Трябва да имаш предвид, че ти не е бивало да позволиш нещо да се чуе за теб. Как да те намерят при това положение?
— Вярно е, ефенди.
— Може и изобщо да не са те дирили, защото са те смятали за мъртъв. Та нали трябва да са узнали, че си бил разстрелян.
— Могли са да научат противното от войниците, които ме пощадиха.
— Бивало ли е те да говорят за тая работа?
— Пред моята жена и родителите й? При всички случаи, защото те нищо не биха издали.
— Но как можеш да си представиш, че близките ти ще бъдат споходени от идеята да отидат при твоята рота, за да питат дали не са те спасили, като не са се целили в теб? И дори Бог да им е внушил тази мисъл, то нали не са знаели кои войници са били в командата на вашата екзекуция. Те би трябвало да се осведомяват тук и там, а това е щяло да предизвика подозрение. Помисли добре!
— За това действително още не съм се замислял.
— Ти си бил на мнение, че близките ти са убити. Аз обаче искам да приема, че това не е вярно. В този случай те са избягали от сганта, която е заплашвала шиитите също както християните. Когато улицата, на която са живели, е била оплячкосана и изгорена, те вече са се намирали на сигурност, може би извън града. Възможно е също да са били сред хилядите, които Абд ел Кадер е спасил в малката крепост и своя дом. В първия случай не е бивало да рискуват да се върнат в града, а в последния не са можели да напуснат цитаделата или къщата на алжиреца, преди да е настъпило спокойствие. Тогава ти си бил вече мъртъв, което означава официално разстрелян и погребан. Когато са могли да се покажат отново, те са го узнали. За тях не е имало никаква причина да се усъмнят в екзекуцията ти и те трябвало да я понесат като свършен факт. Не го ли съзнаваш?
— Ефенди, като говориш по този начин, ми е невъзможно и една дума да ти оборя. Какво според теб са сторили после близките ми?
— При предпоставката, че предположенията ми са правилни, те са се изтеглили незабавно от Дамаск. Не са вярвали в насилствено придобитото спокойствие, което лесно можело да бъде последвано от нова кървава баня. Защо тъкмо твоят тъст е трябвало да се чувства по-сигурен от другите шиити или християни?
Бинбашията се размърда неспокойно на възглавницата си. Беше направо за удивление, че никога не е имал тези мисли, както ги излагах сега аз. Накрая отговори:
— Чуй, ефенди, сега аз самият вярвам, че бащата на моята жена, в случай че не са били погубени, не е останал в Дамаск по-дълго от неизбежно необходимото.
— А мислиш ли, че мирза Сибил е успял да вземе само жена си?
— Не. Той при всички случаи е отвел жена ми и децата.
— Но накъде?
— Кой може да знае?
— Човек действително не може да го знае, но може да го предположи. Размисли!
— Хмм! На негово място аз непременно щях да потегля към Бейрут, защото преди туй той живееше там и беше щастлив.
— Аз пък на негово място нямаше да го сторя, защото въстанието срещу друговерците там се разпростря до най-далечни кръгове. Спокойствието настъпи само под принуда. Бейрут се намираше непосредствено до тази опасна територия. Избухнеше ли размирицата отново, то можеше със сигурност да се приеме, че ще започне отново там. И ако мирза Сибил напуска сега Дамаск от угриженост, че салханата ще се повтори, то все пак няма да иде там, където нещастието може да се очаква в най-скоро време.