— Ефенди, ти като че ли знаеш всичко!
— Не прибързвай! Само един е всезнаещ, когото ти също познаваш, макар да не вярваш в него. Аз се допитвам само до здравия човешки разум и вадя заключенията си от ясно лежащите факти.
— Но кажи, накъде трябва да се е насочил мирза Сибил, като не е тръгнал към Бейрут?
— О, бинбаши, колко ме учудваш с този въпрос!
— Psia krew! Тук няма нищо за чудене! Дали искаш да го признаеш, или не, но за отгатването на едно такова нещо се иска все пак малко късче всезнание. Да пресметне нещо, може всеки, защото си има числата, ама какво има, когато трябва да отгатва?
— Тогава нека не го наричаме отгатване, а пресмятане. Та нали и тук имаме цифри, макар и да не се състоят в единици, множества и нули, а във факти.
— Говориш много учено, ефенди. Нещо не разбирам.
— Ще го схванеш веднага, като ти дам един пример. Ти се чувстваш тук нещастен и на драго сърце би се махнал. Ако можеше да го сториш и нищо не ти пречеше, кое селище или страна щеше да избереш?
— Какъв въпрос! Щях да тръгна за Булуния[135], защото съм роден булуни[136]. В това не може да има съмнение!
— Не може да има съмнение? — попитах ухилено. — А ти все пак се съмняваш за това, към коя страна се е отправил тъстът ти.
— Машаллах! Да, това наистина е чудно! Ефенди, как умееш да ме питаш само?
— Ее, какво ще кажеш сега?
— Мирза Сибил е тръгнал към Персия, та нали е могъл само към Персия да върви, защото е роден персиец. Нещастието, което е преживял в чуждия край, в чужбината, трябва да го е тласнало натам, накъдето го тегли човек сърцето отново и отново до края на живота, а именно към неговото отечество. А аз живея вече толкова дълго време и толкова близо до границата с тази страна, без да ми е дошла мисълта, която ти сега ми внуши. Как можех да издирвам, не лично, наистина, защото не биваше да се отдалечавам оттук, но чрез други хора! Може би щях да намеря тези, които съм смятал за изгубени. О, ефенди, какво пропуснах! Неутешим съм!
— Успокой се! Както изглежда, ние си разменихме сега гледката. Ти прие моето, а своето предостави на мен.
— Как тъй?
— Преди малко не искаше да знаеш за някаква надежда, а аз опитвах да ти влея лъч такава в сърцето. Сега у теб май няма скръб, а само надежда, и аз трябва сега отново да те наведа на предишните съмнения.
— Не го прави, ефенди, моля те! Ти си нямаш представа колко щастлив ме направи, като заличи от паметта ми кръвта на близките, която смятах пролята.
— Ти се лъжеш. Аз не премахнах тези кървави дири, защото едно такова намерение щеше да е равносилно на прегрешение спрямо теб. Аз бях далеч от мисълта да пробудя у теб пълно убеждение, защото ако то се окаже по-късно илюзия, твоята печал ще се удвои. Аз исках, както вече казах, само да ти дам един лъч на надежда, който трябваше да сложи край на твоето вкостеняло безразличие към живота. Ала ти веднага скачаш от едната крайност в другата и приемаш като сигурност нещо, което е само възможно. Пази се! Аз сега ще ти изтъкна убедителни доводи, че твоите близки са били убити!
— Не го прави! — отклони той. — Тези доводи ги знам аз твърде точно. Те бяха убили цялата ми жизнерадост и правеха невъзможна дори най-малката наслада в битието. Обещавам ти, че няма да се надявам прекалено възторжено. Давам ти дума, че ще вървя между надежда и опасение, докато едното или другото се превърне в сигурност.
— Това е правилното поведение. Повярвай ми, като ти дадох тази надежда, аз напълно осъзнавах своята отговорност, но се осмелих да го сторя, следвайки един вътрешен глас. Този глас още никога не ме е мамил, освен ако сега съм го разбрал криво. Той много често ме е извеждал от много сериозни опасности и ме е подкрепял в решението на задачи, за които без него бих бил твърде слаб. Когато долавям този глас, имам усещането, сякаш с мен говори моят ангел-хранител, и като го послушам, се чувствам блажен и сърцето ми се възвисява като в ангелска близост. Когато той преди малко се прояви в мен като доброжелателно предчувствие, но все пак много по-ясно и определено от едно предчувствие, не можах да му противостоя. Трябваше да му принеса в жертва моите съмнения и да говоря за възможността на едно ведро утро след дълга, тъмна нощ. Не мисля, че днес съм разбрал погрешно този глас, но въпреки това те предупреждавам да очакваш толкова, колкото може да се сбъдне една гола надежда.