Нашият разговор, изглежда, бе оказал дълбоко въздействие също върху Халеф и онбашията, защото не изричаха нито дума. Щом толкова разговорливият иначе хаджи мълчеше по този начин, трябва да бе много зает със самия себе си. След известно време обаче той каза тихо, сякаш се боеше да наруши тишината:
— Сихди, чуй! Той плаче!
Не бе нужно Халеф да ми обръща внимание върху това, защото аз също бях чул достигащите до нас хлипания. Вкоравеното сърце се бе разчупило. Очи, които все още можеха да намерят сълзи, щяха да намерят и своя Господ Бог, ако го търсеха сериозно.
Мина дълго време. Онбашията сякаш се занимаваше само с чибука. Той пушеше като комин и едва изпушил лулата, я натъпкваше наново. Но неговата вътрешност трябва също да бе развълнувана, защото от гъстите облаци дим, които го обвиваха, сегиз-тогиз прозвучаваше хълцащ тон, какъвто обикновено се чува при човек, борещ се със сълзите си. И ето че облакът се раздели. Дебеланкото се прибута към мен и избухвайки във внезапен плач, извика, при което избълва цялото димно съдържание на устата си в лицето ми:
— О, Кара Бен Немзи, моят ефенди плаче! Той никога не го е правил, откак го познавам. Не мога да понеса това! Кажи дали няма да му навреди!
— Не се кахъри за него! — посъветвах. — Сълзите смекчават всяко страдание, те са за него благодат.
— Но за мен не! На мен по бузите ми се стичат цели потоци, така че цялото ми сърце е плувнало в тях. С думите си ти и мен покърти до сълзи. Нима наистина може да има толкова голяма любов, както я описваш?
— Да, драги Кепек, има такава.
— Драги Кепек ли каза? Така още никой не ме е наричал освен моя ефенди, и то само един-единствен път! Драги Кепек! Аз съм бил принуден да мразя мнозина от познатите християни, защото не притежаваха и следа от любов. Ама по начина, по който ти приказваш за нея, може да говори само един християнин.
— Християните, които не притежават любов, само се наричат така, но иначе не са такива.
— Ама се представят за изключително благочестиви, особено тия арменци с ястребови носове и тия гърци и левантинци с хитри очи, дето не гледат нищо друго, освен само кесиите си. Аллах да им сложи шапки на главите! А, ето че моят ефенди се връща!
Кепек се избута обратно на мястото си. Току-що чутият идиоматичен израз за шапката е много популярен в Ориента. Той бива отправян само към християни, тъй като мохамеданите никога не носят шапки, и има много презрително значение.[141]
Бинбашията се върна при нас. Когато бе седнал отново, помоли:
— Позволи, ефенди, сега да не продължаваме нашия разговор! Искаш ли?
Разбирах го много добре. В душата му се бе породило нещо, което притежаваше за него неприкосновена святост. В неговия вътрешен мир бе започнал да израства олтар, пред който само неговата собствена душа можеше да коленичи молещо. Всяко по-нататъшно въздействие от моя страна можеше да се прояви като осквернение. Ето защо отговорих:
— Ти изпревари желанието ми с твоето. Вечерта също напредна. Нека отидем да спим!
— Не, не още, още далеч не! Ако зависеше от мен, то ще дочакаме тук утрото. Помисли, че аз живея тук в най-дълбока самота и следователно трябва да използвам и се насладя на присъствието ти колкото се може повече! В следобеда ти още не беше решил колко дълго ще останете в Багдад. Сега вероятно ще можеш да ми кажеш.
— Още утре заран ще потеглим с конете…
— Нима толкова скоро? — прекъсна ме Дозорца. — Ефенди, моля те, не ми прави това!
— Ти не ме остави да се доизкажа. Аз исках да кажа, че утре ще потеглим, но скоро пак ще дойдем.
— Това вече звучи по-добре. Но защо още утре на път? Вие трябва да си отдъхнете от пътуването!
— Напротив, трябва да се раздвижим. През цялото пътуване бяхме принудени да седим на келлека и макар да не можем да кажем, че това ни е уморило, то сме длъжни все пак да се съобразим с нашите коне. Тези огнени животни бяха заставени да стоят прави все на едно място, а ти като познавач сигурно знаеш, че в никой случай не бива да ги караме да стоят още по-дълго.
— Признавам го, но пък бихте могли да им предложите една порядъчна разходка.
— Имаме си причини да не го правим. Аз вече ти казах, че трябва да се пазим от врагове. Вярно, ние по никой начин не се страхуваме, но си е по-добре да избягаш злото, вместо да го призоваваш.
— Накъде се каните да яздите?
— Към Бирс Нимруд. Но въпросите, които ти зададох, нямат нищо общо с този план. След като те напуснахме навремето, ние преживяхме там толкова лош период, че въпросните местности станаха за нас незабравими за цял живот. Та искаме значи, тъй и тъй сме в Багдад, да идем да ги навестим.