След това назидание той се обърна и се отдалечи със самоуверената стойка на мъж, който е спасил някого от банкрут, предоставяйки му цялото си състояние. В самохвалебствията той си беше неповторим, ала за негово извинение трябва да прибавя, че на него като ориенталец това не бива да му се прихваща особено високо. Ако той се държеше по европейски маниер, нямаше да е милият, храбър и самобитен чешит, какъвто винаги толкова много ми е допадал.
В хода на посоченото време от една седмица разговорът често стигаше до възнамеряваното от мен пътешествие до Персия и тогава узнах, че Халеф планираше да предприеме преди туй една езда, която действително бе по-належаща от моето пътешествие. Кабила[10] на хаддедихните се числи, както се знае, към ша’б[11] на шаммарите и ето защо дребният хаджи отдавна бе искал да навести Джебел Шаммар и Хаил, главното селище на тази област, за да завърже отново за дълго прекъснатите отношения със съплеменниците. Халеф се бе канел да предприеме ездата с един голям съпровод, ала впоследствие се отказа.
Стана така, че трима пристъпихме към това дипломатическо пътуване — Халеф, неговият син и аз. Каквото по път преживяхме, е разказано на друго място.[12]
Излетът до планините Шаммар поради своето второстепенно значение е само накратко нахвърлян от мен, защото за пустините на Арабия ще пиша по-изчерпателно в отделен том[13], а тук искам да осведомя само за преживелиците ни по време на ездата към Персия. Предоставих работата на Халеф — да даде на своята Ханнех и хаддедихните едно често повтаряно описание на големи геройски дела, убеден, че съм сложил тази задача в подходящи ръце.
Когато след три дни този материал бе изчерпан, той намери време да заговори и за Персия. Милият дребосък в никой случай нямаше да ме пусне да предприема това пътешествие без негово придружителство. Той отново искаше да вземе Кара Бен Халеф, но аз го разубедих само чрез нееднократното ми разяснение, че той е още твърде млад за едно толкова продължително напрежение и ще ни допринесе по-скоро вреда отколкото полза. Омар Бен Садек също пожела да тръгне с нас, както и други хаддедихни. Аз се постарах да им докажа, че при едно такова пътуване двама отделни мъже ще могат да се придвижват много по-лесно и сигурно отколкото един многоброен конен отряд, който навсякъде ще привлича вниманието.
И тъй, бе решено, че ще яздя само с Халеф. Аз щях да получа Асил Бен Рих, който притежаваше същата тайна като своя баща Рих, а Халеф искаше да вземе кобилата на Мохамед Емин. Аз го разубедих, защото един бял кон лесно можеше да стане опасен със своя биещ на очи цвят. Той може да се различи от голямо разстояние, а аз от опит знаех от какво предимство е да откриеш врага, преди той да те е видял. Когато споменах и възрастта на коня, Халеф каза:
— Оо, кобилата си е все още съвсем същата, каквато си беше, когато я видяхме за пръв път. Но ти имаш право, сихди, ние не можем да използваме светъл кон. Аз също трябва да имам един марап и… аз го имам.
В последните три думи той вложи такава интонация, че го попитах:
— И какъв е той, драги Халеф?
— Мда. Ти още не си го виждал, аз исках да те изненадам. Това е един истински недж-жребец, чието родословно дърво за съжаление не притежавам.
— Невъзможно! Един толкова скъпоценен кон… без родословно дърво…?!
— Така е! Когато абу хаммед се надигнаха последния път срещу нас, трябваше да заплатят мира с коне и камили, чийто избор направих аз самият. Най-добрият им кон беше враният жребец, за който ти казвам. Аз го взех за себе си, което беше най-голямото наказание, дето можеше да ги сполети, и знам, че те и до ден-днешен не са превъзмогнали загубата. Жребецът е бил отмъкнат при някой разбойнически набег и никой не узнал кой е бил по-раншният притежател на това животно. Стана така, че аз притежавам един чистокръвен недж-жребец, но не и неговото родословно дърво.
12
Карл Май, Събрани съчинения, том 26, «Лъвът на кръвното отмъщение», едноименният разказ — б. а.