Той се засмя и каза:
— Чудя ти се. Чудя се на битката, която водиш срещу собственото си сърце.
— Каква битка?
— Няма значение.
Все пак разбрах какво иска да каже.
— Не се заблуждавай — отвърнах аз. — Ако искаш, можем да поговорим по тоя въпрос. Лъжеш се по отношение на чувствата ми.
Той спря да си играе с чашата и ме погледна право в очите.
— Не се заблуждавам. Знам, че не ме обичаш. Това съвсем ме обърка.
— Но аз ще се боря за любовта ти — продължи той. — Има неща в живота, заради които си струва да се бориш докрай.
Не знаех какво да отговоря.
— Ти си едно от тези неща.
Отместих погледа си и се престорих, че разглеждам украсата на ресторанта. Преди малко се чувствах като жаба, а ето че отново станах принцеса.
„Иска ми се да вярвам на думите ти — мислех си, докато гледах някаква картина с рибари и лодки. — Това няма да промени нищо, но поне ще престана да се чувствам толкова малодушна и непохватна.“
— Извинявай за избухването — казах аз.
Той се усмихна, повика сервитьора и плати сметката.
На връщане бях още по-замаяна. Може би заради слънцето — но не, сега е есен, а есенното слънце никак не е жарко. Може би заради стареца, но старецът изчезна от живота ми още преди няколко часа.
Може би заради всичко това, което бе ново за мен. Новата обувка убива. С живота е същото: заварва ни неподготвени и ни кара да поемем пътя към неизвестното — тогава, когато не искаме, когато не изпитваме необходимост да го направим.
Опитах се да се съсредоточа върху пейзажа, но вече нямах желание да гледам маслиновите полета, градчето на хълма, параклиса със стареца пред него. Всичко това ми беше чуждо.
Спомних си за вчерашното напиване и за песента, която той пееше:
Защо Буенос Айрес, след като бяхме в Билбао? Каква е тази улица Ареналес? За какво намекваше той?
— Каква е тази песен, която си тананикаше вчера? -попитах аз.
— „Балада за един луд“. Защо ме питаш едва днес?
— Просто така.
Но не беше без причина. Знаех, че песента, която той пееше, също е капан. Накара ме да запомня текста й, а трябваше да помня толкова много материал за изпита! Би могъл да изпее някоя по-популярна мелодия, която вече съм слушала хиляди пъти, но той предпочете тази, която никога не бях чувала.
Това бе капан. За да може по-късно, когато чуя песента по радиото или на касета, да си спомням за него, за Билбао, за този момент от живота ми, когато есента се превърна в пролет. Да си спомням за вълнението, за приключението и за детето, което се прероди в мен Бог знае как.
Той е обмислил всичко това. Умен е, опитен е и знае как да спечели жената, която желае.
„Започвам да се обърквам“, казах си аз. Реших, че съм алкохоличка, понеже пих два дни поред. Реших, че той знае всякакви хитрости. Реших, че посредством нежността си ме подчинява и властва над мен.
„Учудвам се на битката, която водиш със собственото си сърце“, каза той в ресторанта.
Заблуждаваше се. Наистина се борих и победих сърцето си, но това беше много отдавна. Няма да се влюбя в невъзможното.
Знам докъде се простират възможностите ми, а също и колко мога да издържам на страдания.
— Кажи нещо! — помолих аз, докато се връщахме с колата.
— Какво?
— Каквото и да е. Говори ми!
Той започна да ми разказва за явяването на Светата Дева във Фатима в Португалия. Не знам как се сети точно за това, но историята на тримата пастири, които разговаряли с Нея, успя да ме поразсее.
Постепенно сърцето ми се успокои. Да, познавам възможностите си и мога да се владея.
Пристигнахме вечерта. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме къде се намираме. Различих очертанията на малък площад, улична лампа, чиято жълта светлина слабо осветяваше няколко средновековни къщи, и кладенец.
— Мъглата! — каза той развълнувано. Не разбрах.
— Намираме се в Сен Савен — добави той.
Името нищо не ми говореше, но бяхме във Франция и това предизвикваше у мен приятна възбуда.
— Защо трябваше да дойдем точно тук? — попитах аз.
— Заради къщата, която искам да ти продам — засмя се той. — Освен това обещах, че ще се върна тук в деня на Непорочното зачатие.
— Тук?
— Тук наблизо.
Той спря колата. Когато слязохме, ме хвана за ръка и тръгнахме в мъглата.
— Това място влезе в живота ми съвсем неочаквано — каза той.
„Ти също“, помислих си.
— Именно тук преди време бях решил, че съм изгубил пътя. А не беше така: в действителност отново го бях намерил.
— Говориш много загадъчно — казах аз.