— Тук открих колко много ми липсваш.
Отново погледнах наоколо. Все още не можех да разбера.
— Какво общо има това с твоя път?
— Хайде да потърсим къде да преспим, защото двата единствени хотела в градчето са отворени само през лятото. После ще вечеряме в някой хубав ресторант — без напрежение, без страх от полицията, без да е нужно да се втурваме тичешком към колата. А когато виното развърже езиците ни, дълго ще разговаряме.
Засмяхме се и двамата. Чувствах се по-спокойна. По време на пътуването си дадох сметка за глупостите, които си бях въобразила. Докато пресичахме планинската верига, която разделя Франция от Испания, помолих Бог да освободи душата ми от напрежението и страха.
Изморих се да се държа инфантилно и да постъпвам като много мои приятелки. Те се страхуваха от невъзможната любов, без да разбират какво точно означава „невъзможна любов“. Ако продължавах в същия дух, щях да изгубя всички хубави неща, които можеха да ми дадат малкото дни, прекарани с него.
„Внимавай! — помислих си аз. — Внимавай да не се появи пролука в бента. Ако това стане, нищо на този свят няма да може да я запуши.“
— Дано оттук нататък да ни закриля Светата Дева! — каза той.
Нищо не отговорих.
— Защо не каза „Амин“? — попита той.
— Защото вече не смятам, че е кой знае колко важно. Имаше един период, когато религията беше част от живота ми, но това време отмина.
Той се обърна и тръгнахме обратно към колата.
— Все още се моля — продължих аз. — Помолих се например, докато пресичахме Пиренеите. Но го върша автоматично, дори не знам дали вярвам особено в тези молитви.
— Защо?
— Защото страдах, а Бог не ме чу. Защото много пъти през живота си се опитвах да обичам с цялото си сърце, а любовта ми винаги бе стъпквана, предавана. Ако Бог е любов, би трябвало да опази по-добре чувствата ми.
— Бог наистина е любов. Но в тази материя Светата Дева разбира повече от него.
Засмях се, ала когато го погледнах, видях, че е сериозен — думите му не са били шега.
— Светата Дева познава тайната на пълното отдаване — продължи той. — Със своята любов и страдание тя ни е избавила от болката. Така както Исус ни е избавил от греха.
— Исус е бил Божий син. А Дева Мария е била обикновена жена, която е получила благоволението да го приеме в утробата си — отвърнах аз. Исках да изгладя лошото впечатление от неуместния си смях, исках той да знае, че уважавам вярата му. Но за вяра и любов не се спори, особено в красиво градче като това, в което се намирахме.
Той отвори вратата на колата и взе двете чанти. Когато посегнах да взема моята, той се усмихна.
— Позволи ми да я нося.
„Отдавна не са се държали така с мен“, помислих си.
Позвънихме на първата врата; жената каза, че не дава стаи под наем. На следващата врата никой не дойде да ни отвори. На третата бяхме учтиво поканени от едно любезно старче, но се оказа, че в стаята има само едно голямо легло. Не се съгласих да останем.
— Може би ще е по-добре да отидем в някой по-голям град — предложих аз на излизане.
— Ще намерим стая — каза той. — Знаеш ли упражнението на Другия? Има го в една история, написана преди сто години, чийто автор…
— Остави автора и ми разкажи историята — помолих аз, докато вървяхме по единствения площад в Сен Савен.
— Някакъв човек среща стар приятел, който все се опитвал да преуспее в живота, но напразно. „Трябва да му дам малко пари“, казва си той. Същата вечер обаче научава, че приятелят му бил забогатял и бил върнал всичките си дългове, натрупвани с години.
Отиват в един бар, където често се отбивали, и приятелят му почерпва всички присъстващи. Когато го питат как се е замогнал, той им отговаря, че само допреди няколко дни в него е живеел Другият.
— Кой е Другият? — питат го.
— Другият е оня, който са ме учили да бъда, но който аз не съм. Другият вярва, че човек е длъжен да прекара целия си живот с мисълта как да спести пари, за да не умре от глад, когато остарее. Непрекъснато мисли, непрекъснато прави планове и открива, че е жив, едва когато му остават броени дни на земята. Но вече е твърде късно.
— А ти кой си?
— Аз съм този, който би могъл да бъде всеки от нас, стига да послуша сърцето си: човек, който се възхищава от тайнството на живота, който вярва в чудеса, който изпитва радост и въодушевление от това, което върши. Другият обаче се страхуваше да не би да се разочарова и не ми позволяваше да действам.
— А не се ли боиш от страданието? — питат го хората от бара.
— Знам, че има и поражения. И никой не може да ги избегне. Затова е по-добре да изгубиш няколко битки, воювайки за мечтите си, отколкото да бъдеш победен, без да знаеш за какво се бориш.